Да се подготвяме за завръщането на Христос чрез участие
Призованията и другите начини по които се впускаме в Божието дело по неповторим начин ни подготвят да се срещнем със Спасителя.
Преди няколко месеца стоях в един коридор, когато покрай мен премина старейшина Нийл А. Андерсън. Тъкмо бях призован за висш ръководител. Вероятно усещайки колко неспособен се чувствам, той се усмихна и каза: „А, ето един човек, който май няма никаква идея какво прави“.
А аз си помислих: „Това е истински пророк и гледач“.
След това старейшина Андерсън прошепна: „Не се тревожи, старейшина Шъмуей. Ще стане по-добре – след пет или шест години“.
Някога чудили ли сте се защо сме молени да вършим неща в Божието царство, които изглежда са отвъд способностите ни? Сред многото житейски нужди, някога питали ли сте се защо изобщо се нуждаем от призования в Църквата? Аз съм го правил.
И получих отговор по време на общата конференция, по време на която президент Ръсел М. Нелсън каза: „Сега е времето за вас, както и за мен, да се подготвим за Второто пришествие на нашия Господ и Спасител, Исус Христос“. Когато президент Нелсън каза това, Духът ме научи, че като участваме в Божието дело, ние подготвяме себе си и другите за завръщането на Христос. Господното обещание ни убеждава, че призованията, служението, поклонението в храма, следването на подтиците и другите начини, по които се впускаме в Божието дело по неповторим начин ни подготвят да се срещнем със Спасителя.
Бог е доволен, когато участваме в Неговото дело
Във „величествеността на този момент“, когато Божието царство се разраства и храмовете изпълват земята, има все по-голяма нужда от души, желаещи да участват в Божието дело. Самоотвержената служба е самата същност на Христовото ученичество. Обаче службата рядко е удобна. Ето защо аз ви се възхищавам, спазващи заветите ученици, в това число нашите скъпи мисионери, които оставяте настрана желанията и трудностите си, за да служите на Бог, като служите на Неговите чеда. Бог се радва да ви почита, защото Му служите в праведност. Той обещава: „Велика ще бъде (вашата) награда и вечна ще бъде славата (ви)“. Когато казваме „да“ на службата, ние казваме „да“ на Исус Христос. А когато казваме „да“ на Христос, ние казваме „да“ на възможно най-изобилния живот.
Научих този урок, докато работех и следвах химично инженерство в колежа. Бях помолен да бъда отговорник за дейностите в район за несемейни. Това бе моето кошмарно призование. Все пак приех и в началото ми беше досадно. Тогава, на една дейност, красиво момиче бе очаровано от начина, по който сервирах сладолед. Тя се върна три пъти с надеждата, че ще я забележа. Влюбихме се и само след две седмици тя ми предложи брак. Е, може и да не е било толкова бързо, а и може би аз бях този, който направи предложението, но истината е следната: изтръпвам при мисълта, че можеше да пропусна да срещна Хайди, ако бях отказал това призование.
Нашето участие е подготовка за завръщането на Христос
Ние участваме в Божието дело не защото Бог се нуждае от нас, а защото ние се нуждаем от Бог и Неговите могъщи благословии. Той обещава: „Защото ето, Аз ще благословя всички онези, които се трудят в лозето Ми с могъща благословия“. Нека споделя три принципа, които учат по какъв начин нашето участие в Божието дело ни благославя и ни помага да се подготвим да срещнем Спасителя.
Първо, участвайки, ние напредваме към „целта на сътворението си“.
Научаваме този модел в разказа за Сътворението. След всеки ден на труд Бог отбелязва постигнатия напредък, казвайки: „Беше добро“. Той не казва, че работата е приключена или че е съвършена. А това, което казва, е, че има напредък и в Божиите очи това е добре!
Призованията не определят или потвърждават ценността или достойнството на даден човек. Вместо това, като се трудим с Бог, независимо от начина, по който Той иска, ние изпълняваме целта, за която сме сътворени.
Бог се радва на нашия напредък и ние също трябва да го правим, дори и да имаме още много за вършене. Понякога може да ни липсват силите или средствата, за да служим в дадено призование. Въпреки това можем да участваме в делото и да пазим свидетелствата си по съдържателни начини като молитва и изучаване на Писанията. Нашият любящ Небесен Отец не ни осъжда, когато желаем, но не сме способни да служим.
Второ, службата извисява нашите домове и църковни сгради и ги прави свети места, където можем да водим живот съгласно сключените от нас завети.
Например ние сключваме завета винаги да си спомняме за Христос лично, но живеем според този завет, като служим на другите. Призованията ни заобикалят с възможности да носим един другиму тегобите си „и така (да) изпълнява(ме) Христовия закон“. Когато служим, защото обичаме Бог и искаме да живеем според сключените от нас завети, службата, която изглежда като задължение и ни изцежда, става радостна и преобразяваща.
Обредите не ни спасяват, защото така се отмята някакъв небесен списък със задачи. По-скоро, когато спазваме заветите, свързани с тези обреди, ние ставаме хора, които желаят да бъдат в присъствието Божие. Това разбиране побеждава колебанията да служим или предпочитанията да не го правим. Нашата подготовка да се срещнем с Исус Христос се ускорява, когато спрем да питаме какво позволява Бог и започнем да питаме какво предпочита Бог.
Трето, участието в делото на Бог ни помага да получаваме Божия дар на благодатта и да чувстваме Неговата по-голяма любов.
Не получаваме финансова компенсация за службата. Вместо това Писанията ни учат, че за „труда си (ще) получава(ме) благодатта Божия, та да мо(жем) да стан(ем) силни в Духа, имащи знание за Бога, (и) за да мо(жем) да поучава(ме) чрез силата и властта от Бога“. Това е много изгодно!
Благодарение на Божията благодат, нашите способности или неспособности не са принципна основа за отправяне или приемане на призование. Бог не очаква съвършено изпълнение или изключителен талант, за да се участва в Неговото дело. Ако беше така, царица Естир нямаше да спаси своя народ, Петър нямаше да поведе ранната Църква, а Джозеф Смит нямаше да бъде Пророка на Възстановяването.
Когато действаме с вяра, за да правим нещо отвъд способностите ни, стават видими слабостите ни. Това никога не е приятно, но е необходимо за нас, за да „разберем, че само чрез (Божията) благодат (…) имаме силата да вършим тези неща“.
Ще падаме много пъти, докато участваме в Божието дело. Но като полагаме усилия, Исус Христос ще ни хваща. Той постепенно ни издига, за да познаем спасението от неуспеха и страха и от чувството, че никога няма да сме достатъчни. Когато посветим оскъдните си, но максимални усилия, Бог ги увеличава. Когато жертваме за Исус Христос, Той ни освещава. Това е преобразяващата сила на Божията благодат. Когато служим, ние израстваме в благодат, докато не бъдем подготвени да бъдем „вдигнати от Отца, за да застан(ем) пред (Исус Христос)“.
Да помагаме на другите да получават и да се радват на дара на призованията
Не знам всичко, което Спасителят ще ме попита, когато застана пред Него, но вероятно един от въпросите ще бъде: „Кого доведе със себе си?“. Призованията са свещени дарове от един любящ Небесен Отец, които да ни помагат да довеждаме други хора с нас при Исус Христос. Затова каня ръководителите и всеки един от нас по-целенасочено да търсим хората без призования. Да ги насърчаваме и да им помагаме да участват в Божието дело, за да се подготвят за завръщането на Христос.
Джон не бил активен в Църквата, когато неговият епископ го посетил и му казал, че Господ има за него работа за вършене. Той поканил Джон да спре да пуши. Въпреки че Джон бил опитвал многократно да спре, този път почувствал как му помага една невидима сила.
Само три седмици по-късно президентът на кол посетил Джон. Той го призовал да служи в епископството. Джон бил шокиран. Той казал на президента на кол, че тъкмо е отказал пушенето. Ако това означавало, че ще трябва да зареже традицията си да ходи на професионални футболни мачове в неделя, това щяло да е прекалено. Вдъхновеният отговор на президента на кол бил прост: „Джон, не аз те моля, а Господ“.
На което Джон отговорил: „Ами, щом е така, ще служа“.
Джон ми каза, че тези жертви да служи били духовните повратни моменти за него и за семейството му.
Чудя се дали не проявяваме слепота, като пропускаме да отправяме призования към хора, които от земна гледна точка ни изглеждат неподходящи или недостойни. Или може би се безпокоим повече как ще се справят, вместо да мислим за учението за напредъка, пренебрегвайки да видим как Спасителят увеличава способностите на неподходящите и недоказалите се, като им предоставя възможности за служба.
Старейшина Дейвид А. Беднар учи колко е важно поръчението от Писанията да позволяваме на всяка жена и всеки мъж да научат задължението си и да действат. Правим ли го? Когато ръководителите и родителите позволяват на другите сами да се учат и да действат, те разцъфтяват и преуспяват. Макар по-лесната пътека да е да се даде на верните членове второ призование, по-превъзходният път е да се канят да служат хора, които изглеждат неподходящи, и да им се позволява да се учат и да израстват.
Ако Христос физически беше тук, щеше да посещава болните, да преподава в Неделното училище, да седне до съкрушената млада жена и да благославя децата. Той може сам да свърши делото Си. Обаче спазва принципа да ни позволява да действаме и да се учим, затова ни изпраща на Своето място.
С участието в Божието дело идва „правото, привилегията и отговорността да представлява(ме) Господ (Исус Христос)“. Когато служим, за да величаем Христос, а не себе си, нашата служба се изпълва с радост. Когато другите си тръгнат от урока, събранието, посещението за служение или дейността ни, спомняйки си повече за Христос, отколкото за нас, делото е зареждащо.
Когато искрено се стремим да представляваме Спасителя, ние ставаме по-подобни на Него. Това е най-добрата подготовка за свещения момент, когато всеки от нас ще коленичи и ще признае, че Исус е Христос, за което аз свидетелствам, че Той е и че президент Ръсел М. Нелсън е Неговият глас „към краищата на земята“, който да ни помага да се подготвяме „за това, което ще дойде“. В святото име на Исус Христос, амин.