Поклонение

Една от най-често срещаните и важни форми на поклонение е да се събираме на осветено място и да извършваме действия на отдаденост. Господ казва: „И за да може по-пълно да се запазиш неопетнен от света, иди в молитвения дом и принеси в жертва свещенодействията си на Моя свят ден“. Това, разбира се, е нашата основна мотивация при строежа на сгради за събрания. Но, ако е необходимо, и неосветено пространство може да свърши работа, ако внесем в него известна степен на святост.

Най-важно е какво правим, когато се събираме в Господния ден. Разбира се, обличаме се възможно най-добре, според възможностите си – не екстравагантно, а скромно и по начин, който изразява нашето уважение и благоговение към Божеството. Поведението ни е също толкова благоговейно и уважително. Ние се покланяме, като се обединяваме в молитва; покланяме се, като пеем химни (не само като ги слушаме, но и като ги пеем); покланяме се, като се учим един друг и един от друг. Исус казва: „Помни, че на този, на Господния ден, ти ще принесеш даровете си (имайки предвид „дарове (…) от време, таланти или финансови средства в служба на Бог и ближния“) и приносите си на Всевишния, изповядвайки греховете си пред твоите братя и пред Господа“. Ние се събираме заедно не за да се развличаме или да бъдем развличани – от някоя музикална група например – а за да си спомняме за Него и да бъдем „обучени по-съвършено“ в Неговото Евангелие.

На предходната обща конференция старейшина Патрик Кийрън ни напомни, че „ние не се събираме в Господния ден просто за да присъстваме на събранието за причастие и да си го отметнем като задача. Ние се събираме, за да се покланяме. Има важна разлика между тези две неща. Да присъстваме означава да сме там. Но да се покланяме означава целенасочено да възхваляваме и обожаваме нашия Бог по начин, който ни променя!“.

Посвещаването на нашите недели на Господ и Неговите цели само по себе си е акт на поклонение. Преди няколко години, тогава старейшина Ръсел М. Нелсън каза: „Как освещаваме Господния ден? Като бях доста по-млад, изучавах списъците, които други бяха съставили за това какво да се прави и какво да не се прави в Господния ден. По-късно научих от Писанията, че поведението и отношението ми в Господния ден представлява един вид израз на взаимоотношенията между мен и Небесния ми Отец (вж. Изход 31:13; Йезекиил 20:12, 20). С това разбиране, аз вече не се нуждаех от списъци какво може и какво не. Когато трябваше да взема решение дали някоя дейност е подходяща за Господния ден, аз просто се запитвах: „Как да изразя отношението си към Бог?“.

Поклонението в Господния ден се отличава с особен фокус върху великата единителна жертва на Исус Христос. По подобаващ и специален начин ние отбелязваме Неговото Възкресение на Великден, но също и всяка седмица, като вземаме от символите на Неговото Единение, което включва Възкресението Му. За каещите се, вземането от причастието е най-важната част на неделното богослужение.

Съвместното поклонение като „Христово тяло“ има уникална сила и ползи, когато се учим един от друг, служим си и се подкрепяме. Интересно е, че според едно скорошно проучване, хората, които възприемат духовния си живот по изцяло личен начин, е по-малко вероятно да поставят духовното си израстване на първо място или да кажат, че тяхната вяра е много важна, или редовно да заделят време, което да отдават на Бог. Като общност от светии, ние се укрепваме взаимно в поклонението и във вярата.

Но въпреки това не можем да забравим всекидневните действия на поклонение, които извършваме индивидуално и у дома. Спасителя ни напомня: „При все това, принасяй обетите си в праведност ежедневно и по всяко време“. Една сестра мъдро споделя: „Не мога да се сетя за по-дълбок начин да се покланяме на Бог от това да приемем дечицата Му в живота си и да се грижим за тях, и да ги учим на Неговия план за тях“.

Алма и Амулик учат зорамитите, които са били изгонени от синагогите си, да се покланят на Бог не само веднъж седмично, а винаги, „където и да (се намират)“. Те говорят за молитвата като поклонение:

„Вие трябва да изливате цялата си душа във вътрешните ви стаи, по скритите ви места и в пустошта ви.

Да, и когато не призовавате Господа, нека сърцата ви бъдат изпълнени и подтиквани да Му се молят непрестанно“.

Те също така говорят за изследване на Писанията, даване на свидетелство за Христос, участие в милосърдни дела и служба, получаване на Светия Дух и водене на живот на всекидневна благодарност. Помислете върху следното: „водене на живот на всекидневна благодарност“. Това отвежда към втората ми идея:

Чувстването и изразяването на благодарност към Бог са всъщност това, което придава на поклонението едно усещане за радостно обновление, вместо то да бъде възприемано само като още едно задължение.

Истинското поклонение означава да обичаме Бог и да Му отдаваме своята воля – най-ценния дар, който можем да предложим. Когато Го питат коя е най-голямата заповед в целия закон, Исус отговаря: „Да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум“. Той също така нарича това първата заповед.

Това е моделът в Собственото поклонение на Исус към Отца. Неговият живот и единителната Му жертва са посветени на славата на Отца. Разчувстваме се, когато си спомняме сърцераздирателната молба на Исус по време на невъобразимото страдание и мъка: „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тази чаша“, но след това Той е готов да се подчини: „… не обаче, както Аз искам, но както Ти искаш“.

Поклонението представлява стремеж да следваме този съвършен пример. Няма да постигнем съвършенство в това намерение за една нощ, но ако всеки ден Му „принася(ме) в жертва съкрушено сърце и разкаян дух“, Той отново ще ни кръщава със Своя Дух и ще ни изпълва със Своята благодат.

В първи раздел на Учение и завети Господ произнася следното обвинение към света:

„Те са се отклонили от обредите Ми и са нарушили вечния Ми завет.

Те не търсят Господа, за да установят Неговата праведност, а всеки човек върви в свой собствен път, след образа на своя собствен бог, чийто образ е по подобието на света“.

Добре е за нас да помним примера на тримата юдейски млади мъже, Анания, Мисаил и Азария, отведени в плен във Вавилон скоро след като Лехий и семейството му напускат Йерусалим. Вавилонският началник ги нарича Седрах, Мисах и Авденаго. По-късно, когато те отказват да се покланят на издигнатия от цар Навуходоносор образ, той заповядва те да бъдат хвърлени в пламтяща огнена пещ, като им казва: „И кой е онзи бог, който ще ви отърве от ръцете ми?“.

Спомняте си техния смел отговор:

„Нашият Бог, на Когото ние служим, може да ни отърве от пламтящата огнена пещ и от твоите ръце, царю, ще ни избави;

но ако не, пак да знаеш (…) че на боговете ти няма да служим и на златния образ, който си поставил, няма да се кланяме“.

Пещта е толкова гореща, че убива тези, които ги хвърлят в нея, но Седрах, Мисах и Авденаго не са засегнати. „Навуходоносор каза: Благословен да бъде Бог Седрахов, Мисахов и Авденагов, Който (…) избави слугите Си, които, като уповаваха на Него (…) предадоха телата си, за да не служат, нито да се поклонят на друг бог освен на своя си Бог.“ Те се уповават на Йехова за своето избавление, „но ако не“, тоест, ако Бог в Своята мъдрост позволи тяхната смърт, те пак ще Му останат верни.

Всяко нещо, което е по-важно от поклонението на Отца и Сина, се превръща в идол. Тези, които отхвърлят Бог като източника на истината или отричат каквато и да било отговорност пред Него, всъщност поставят себе си за свой бог. Човек, който поставя своята лоялност към партия или кауза пред божественото напътствие, се покланя на лъжлив бог. Дори тези, които претендират, че се покланят на Бог, но не спазват Неговите заповеди, вървят в собствения си път: „Те се приближават до Мен с устните си, но сърцата им отстоят надалеч от Мен“. Обектът на нашето поклонение е изключително и само „единствения(т) истинен Бог, и Исус Христос, Когото (Той е) изпратил“.

В края на краищата начинът ни на живот е най-добрата, най-истинската форма на поклонение. Изразяването на нашата отдаденост се състои в подражаване на Отца и Сина – култивиране на Техните качества и характер в нас самите. Ако, както се казва, имитирането е най-искрената форма на ласкателство, тогава може да кажем с уважение към Божеството, че подражанието е най-искрената форма на преклонение. То предполага активно и последователно усилие от наша страна в търсене на святост. Но това да ставаме по-подобни на Христос е и естествена последица от нашите действия на поклонение. Цитираният по-рано израз от старейшина Кийрън – „по начин, който ни променя“ – е важен. Истинското поклонение е трансформиращо.

В това се състои красотата на заветната пътека – пътеката на поклонението, любовта и верността към Бог. Ние стъпваме на пътеката чрез кръщение, обещавайки да вземем върху си името на Христос и да спазваме Неговите заповеди. Получаваме дара на Светия Дух, вестителя на благодатта на Спасителя, която ни изкупва и пречиства от греха, когато се покайваме. Можем дори да кажем, че когато се покайваме, ние Му се покланяме.

Следват допълнителни обреди на свещеничеството и завети, извършвани в дома Господен, които допълнително ни освещават. Церемониите и обредите на храма представляват възвишена форма на поклонение.

Президент Ръсел М. Нелсън набляга, че „всеки мъж и всяка жена, които участват в свещенически обреди и сключват завети с Бог, и ги спазват, имат директен достъп до силата на Бог“. Това не е само сила, от която черпим, за да служим и да благославяме. Това е също така божествена сила, която действа в нас с цел да ни пречиства и усъвършенства. Когато вървим по заветната пътека, в нас се „проявява (освещаващата) сила на божествеността“.

Нека като древните нефити и ламанити „падн(ем) в нозете на Исуса и Му се поклони(м)“. Нека, както е заповядано от Исус „падне(м), и (…) се поклони(м) на Отца в (…) име(то) (на Сина)“. Нека приемаме Светия Дух и отдаваме сърцата си на Бог и нека да нямаме други богове освен Него и, като ученици на Исус Христос, да подражаваме на Неговия характер в живота си. Свидетелствам, че като правим това, ще изпитваме радост в поклонението. В името на Исус Христос, амин.