Като малко дете

Исус започва последната година от земния Си живот, като обучава засилено Своите апостоли. За да може Неговото послание и Неговата Църква да Го надживеят, повече знания трябва да бъдат побрани в сърцата на 12-те обикновени мъже, които Го познават само от 24 месеца.

Един ден Исус става свидетел на спор между дванадесетте ученици и по-късно пита: „Какво разисквахте по пътя?“. Очевидно засрамени, според записаното в Писанията, те мълчат. Но най-великият от всички учители прозира мислите на сърцата им и долавя първата нотка на лична гордост. Затова Той „повик(ва) едно детенце (…) и каз(ва):

Истина ви казвам, ако не се обърнете и не станете като дечицата, няма да влезете в небесното царство.

И така, който се смири като това детенце, той е по-голям в небесното царство“.

Трябва да отбележим, че още преди раждането на Христос, прощалната проповед на цар Вениамин включва този мъдър коментар за смирението на децата. Той гласи: „Естественият човек е враг на Бога (…) и ще бъде такъв во веки веков, освен ако (…) не стане светия чрез единението на Господа Христа, и не стане като дете, покорен (…) смирен (…) изпълнен с любов (…) тъкмо както детето (откликва) на баща си“.

Разбира се, има някои очевидно детински склонности, които ние не насърчаваме. Преди двадесет и пет години, моят тогава тригодишен внук ухапа по ръката петгодишната си сестра. Зет ми, който се грижеше за децата онази вечер, в суматохата преподаде на дъщеря си всички уроци за прошката, за които успя да се сети, завършвайки с това, че малкият ѝ брат вероятно дори не знае какво е усещането от ухапване по ръката. Този неправилно формулиран коментар на бащата имаше ефект за около минута, може би минута и половина, докато прозорците не потрепераха от писъка, долетял от детската стая, откъдето моята внучка спокойно извика: „Той вече знае“.

И така, какво следва да възприемем от добродетелите на детско-юношеската школа на живота? Какво просълзява Самия Исус в най-прочувствената сцена в целия текст на Книгата на Мормон? Какво преподава Исус, когато призовава огън да слезе от небесата и ангели защитници да заобиколят онези дечица, заповядвайки на възрастните да „ви(дят) малките си деца“?

Не знаем какво подбужда всичко това, но според мен то е свързано с тяхната чистота и невинност, тяхното вродено смирение, и това, което тези характеристики биха могли да внесат в живота ни, ако ги развиваме.

Защо нашите дни на отчаяние са наречени от едни „суета на суетите“? Как се получава така, че „суетните въображения и гордостта на чедата човешки“ са думите, които характеризират голямото и обширно здание, толкова духовно мъртво във видението на Лехий? Ами зорамитите – онази група хора, които се молят с толкова високо мнение за себе си? За тях Алма казва: „О, Боже, те (Ти се молят) с устните си, докато те самите са се издигнали (…) в празните светски неща“.

За сравнение, има ли нещо по-сладко, по-чисто или по-смирено от молитвата на дете? Сякаш небесата се пренасят на земята. Бог и Христос са толкова реални, но за някои след това преживяването може да стане по-повърхностно.

Както старейшина Ричард Л. Еванс цитира преди около 60 години, „много от нас претендираме, че сме християни, при все това (…) не взимаме Христос на сериозно. (…) Уважаваме Го, но не Го следваме. (…) Цитираме ученията Му, но не водим живота си според тях“. „Възхищаваме Му се, но не Му се покланяме“.

Колко различен би могъл да бъде животът, ако от време на време в очите на света Исус бе нещо повече от нецензурна ругатня.

Но децата наистина Го обичат и тази любов може да бъде пренесена в другите им взаимоотношения на детската площадка на живота. Поначало, дори в невръстна възраст, децата обичат толкова лесно, прощават с такава лекота и се смеят толкова възхитително, че дори и най-студеното и закоравяло сърце може да се разтопи.

И списъкът продължава. Чистота? Доверие? Смелост? Характер?

Нека заедно се убедим в смирението пред Бог, проявено от един мой млад и много скъп приятел.

На 5 януари 2025 г., преди 91 дни, Истън Дарин Джоли получил свещеничеството на Аарон и бил ръкоположен за дякон в Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни.

Истън копнеел да раздава причастието на Господната вечеря, откакто се помнел. Но тази свещена отговорност била придружена от свиващ стомаха страх, че ще се провали, че ще падне, че ще му се подиграват или че ще посрами себе си и семейството си.

Разбирате ли, Истън има рядко и много тежко заболяване – вродена мускулна дистрофия на Улрих. Тя прогресивно е изпълвала детските му години с огромни трудности, разбивайки надеждите и мечтите му за бъдещето. Той скоро ще бъде трайно прикован към инвалидна количка. Семейството му не говори за това, което ще последва.

В неделята след ръкополагането си, Истън щял да раздава причастието за първи път. И неговата тайна мотивация била да може да се представи пред своя баща, епископа на района, и да му поднесе тези свещени символи. В очакване на тази задача той просил и молил, плакал и умолявал, за да получи гаранция, че никой, никой няма да се опитва да му помага. По много лични за него причини той имал нужда да направи това сам и без чужда помощ.

След като свещеникът разчупил хляба и го благословил – символ, представляващ изтерзаното тяло на Христос – Истън, със своето изтерзано тяло, се изправил, накуцвайки, за да получи своя поднос. Обаче имало три големи стъпала от пода на залата за събрания до повдигнатия подиум. Така че, след като получил своя поднос, той протегнал ръка възможно най-високо и го поставил на повърхността над парапета. Тогава, сядайки на едно от по-горните стъпала, с две ръце вдигнал десния си крак на първото стъпало. След това вдигнал левия си крак на същото стъпало и така нагоре, докато с много усилия достигнал до върха на своя личен Еверест от три стъпала.

След това се придвижил до една колона, с помощта на която успял да се изправи. Върнал се до подноса. Още няколко стъпки и той стоял пред епископа, своя баща, който, с очи, пълни със сълзи, обливащи лицето му, трябвало да се сдържи да не прегърне своя съвършено смел и верен син. А Истън с облекчение и широка усмивка на лицето все едно казал: „Аз (…) прославих (своя баща и) извърших делото, което (той ми) даде да върша“.

Вяра, преданост, чистота, доверие, чест и накрая любов към онзи баща, на когото толкова много искал да угоди. Тези и дузина други качества ни карат да кажем също: „Който се смири като това детенце, той е по-голям в небесното царство“.

Сестри, братя и приятели, първи в списъка с най-красивите образи, които познавам, са бебетата, децата и младежите, добросъвестни и безценни като тези, за които говорихме днес. Свидетелствам, че те са подобия на Божието царство, което цъфти на земята в цялата си сила и красота.

В същия този дух давам свидетелство, че като млад Джозеф Смит е видял това, което казва, че е видял, и че е разговарял с тези, с които казва, че е говорил. Свидетелствам, че смиреният и чист Ръсел М. Нелсън е пророк и гледач, постановен и получил дарове от Бог. Като човек, четящ цял живот, давам свидетелство, че Книгата на Мормон е книгата, донесла ми най-голямо удовлетворение, и ключовият камък на моето кратко пребиваване в царство с много обиталища. Давам свидетелство, че свещеничеството и молитвата възстановяват живота ми – свещеничеството на Христос и вашите молитви. Знам, че всички тези неща са истинни и свидетелствам за тях в името на най-предания и смирен от всички Божии синове – Алфата и Омегата, Великия Аз Съм, разпънатия на кръст, верния свидетел – тъкмо Господ Исус Христос, амин.