„Предани ще сме на вярата (…) на нашите праотци“

Докато бях на посещение с цел оценяване в храма Нашвил Тенеси, имах привилегията да го обходя като част от задачата, проверявайки този красив Господен дом. Бях особено впечатлен от картината на Мери Уанлас, озаглавена Carry On (Продължи напред), окачена на стената в офиса на матроната.

Картината пресъздава следната история:

„В Мисури, през 1862 г., 14-годишната Мери Уанлас обещава на своята умираща мащеха, че ще се постарае нейният баща, който е инвалид (и четирите ѝ много по-малки от нея братя и сестри да стигнат) до долината на Голямото солено езеро. Мери кара фургона, теглен от волове и крави, в който баща ѝ (лежи прикован на едно място), и се грижи за своите (…) братя и сестри. В края на всеки ден от пътуването, тя храни семейството, като намира ядливи растения, цветя и горски плодове. Единственият ѝ „компас“ е насоката, която е получила, да продължава да пътува на запад, „докато облаците не се превърнат в планини“.

Те пристигат в долината на Юта през септември, като са пътували през цялата пролет и лято. Баща ѝ умира малко след като семейството се установява в окръг Юта, където Мери по-късно сключва брак и отглежда свое (собствено) семейство“.

Това е една удивителна история за вярата и силата на една 14-годишна млада жена: история, която може да помогне на всеки един от нас днес „просто да продължи напред“.

„Просто продължи напред“ – или преведено на моя роден нидерландски език, Gewoon Doorgaan – е било и мотото на майка ми и баща ми през целия им живот.

Моите родители и родителите на съпругата ми са пионерите в нашето семейство. Те са прекосили своите собствени „равнини“, подобно на всички онези, които се присъединяват към Църквата, към Господното стадо, всеки ден. Техните истории не са свързани с волове и фургони, но те оказват същото влияние върху бъдещите поколения.

Приели са Евангелието и са били кръстени, докато са били пълнолетни младежи. И двамата ми родители са имали трудно детство. Баща ми е израснал на остров Ява в Индонезия. По време на Втората световна война, той насила е отделен от своето семейство и е хвърлен в концентрационен лагер, където е подложен на нечовешки страдания още от ранна възраст.

Майка ми израства в разбито семейство и също страда от глад и свързани с Втората световна война трудности. Понякога тя дори трябва да яде луковици на лалета. В резултат от действията на нейния баща и последвалия развод между него и майка ѝ, понякога за нея е трудно да гледа на Небесния Отец като на любящ Баща.

Родителите ми се запознали на една дейност в Църквата и скоро след това решили да сключат брак и да бъдат запечатани в храма Берн Швейцария. Докато чакали на гарата, след като били похарчили и малкото си спестявания за пътуването до храма, те се чудели как ще свържат двата края, но били уверени, че всичко ще се подреди. Така и станало!

Те започнали да отглеждат своето семейство в едно много скромно таванско помещение, състоящо се от една стая, в сърцето на Амстердам. След като няколко години прали дрехите си на ръка, те най-накрая успели да спестят достатъчно пари, за да си купят пералня. Точно преди да направят покупката, епископът ги посетил и помолил за дарение за построяването на сградата за събрания в Амстердам. Те решили да дарят всичките си спестявания, които имали за пералня, и продължили да перат дрехите си на ръка.

Като семейство сме преминали през някои трудности, подобно на всяко друго семейство. Но тези трудности единствено са ни правили по-силни и са задълбочавали вярата ни в Господ Исус Христос, подобно на Алма, който споделя историята си със сина си Еламан, разказвайки му, че е бил „подкрепян в изпитания и във всякакъв вид грижи“, защото се е уповавал на Господ Исус Христос.

Как е възможно двама души, понесли толкова много изпитания в по-младите си години, да са станали най-добрите родители, за които някога бих могъл да си мечтая? Отговорът е простичък: те са приели Евангелието изцяло и живеят според сключените завети и до днес!

След повече от 65 години брак, майка ми, която страдаше от Алцхаймер, почина през февруари. Баща ми, на 92-годишна възраст и все още живеещ самостоятелно, я посещаваше възможно най-често, докато тя почина. Преди известно време той споменал пред моя по-малък брат и сестра, че страшните преживявания в лагера в Индонезия по време на Втората световна война са го подготвили да се грижи с търпение за съпругата си в продължение на много години, след като тя се разболя и състоянието ѝ се влоши от тази ужасна болест, както са го подготвили и за съдбоносния ден, когато трябваше да повери грижите за нея на други хора и да не може да бъде вече до нея. Тяхното мото винаги е било и все още е „Просто продължи напред“, имайки съвършена надежда в Христос, че ще бъдем вдигнати в последния ден, за да живеем с Него в слава завинаги.

Тяхната вяра и свидетелства са движещата сила за поколенията след тях.

В селото, където е отраснала моята съпруга, родители ѝ, които били добри хора, ходещи на църква, приели Евангелието като младо семейство по времето, когато съпругата ми била само на две годинки и била единствено дете. Решението им да станат членове на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни оказало огромно влияние върху живота им, след като били заклеймени от останалите в селото и от своето семейство. Отнело години, много бележки, изпълнени с обич, и служба в общността, преди да бъдат приети отново.

Веднъж, докато бащата на моята съпруга служил като епископ, той бил лъжливо обвинен в нещо и незабавно освободен от призование. Моята тъща била толкова засегната, че попитала съпруга си дали трябва да продължат да ходят на църква. Той отговорил, че със сигурност ще продължат да ходят, тъй като това не е църква на хора, а Църквата на Исус Христос.

Отнело известно време, преди истината да излезе наяве и да бъдат отправени извинения. Това, което можело да бъде тяхната пределна точка, само им дало допълнителна сила и убеждение.

Защо някои от нас приемат за даденост вярата и свидетелствата на нашите родители, които, независимо от всички свои трудности, са останали верни? Смятаме ли, че те нямат ясна представа за нещата? Те не са били подмамени тогава и сега също не са! Просто са имали твърде много преживявания с Духа и могат да кажат, подобно на пророка Джозеф: „Аз го знам (…) и не мога да го отрека“.

Не е ли прекрасна песента за армията на Еламан в Сборник детски песни?

Дори и това да не е така, както е в случая с моята майка, вие можете да се превърнете в един от тези „родители така добри“, които обичат Господ и дават праведен пример на другите.

Дали вярваме, че това е абсолютно вярно, когато го пеем? Вярвате ли, че сте „като армията на Еламан“ и че „мисионери с(те), днес истината дава(те) на света“? Аз съм го чувствал толкова много пъти, пеейки тази песен на различни конференции „За укрепването на младежите“ и на други събирания за младежи.

Или какво изпитваме, когато пеем химна „Предани ще сме на вярата“?

Към онези от вас от подрастващото поколение, където и да се намирате и каквато и да е ситуацията ви, моля ви, черпете знание и сила от вярата и свидетелствата на онези, които са минали преди вас. Това ще ви помогне да разберете, че за да получите свидетелство или да израствате в него, ще е нужно да бъдат правени жертви и че жертвите носят небесните благословии.

Като размишлявате над жертва, която наистина ще благослови живота ви, моля ви, обмислете и се молете относно поканата на нашия обичан пророк, президент Ръсел М.Нелсън, „всеки достоен и способен млад мъж да се подготви и да отслужи мисия. За младите мъже светии от последните дни мисионерската служба е свещеническа отговорност. (…)

За младите и способни сестри една мисия също е въздействаща, но е въпрос на личен избор, тя е възможност“.

Може да бъдете призовани като мисионери на църковна служба или като проповядващи мисионери. И двата вида мисионери допринасят към една и съща цел – довеждане на души при Христос – всеки по своя уникален и въздействащ начин.

И в двата вида служба ще засвидетелствате на Господ, че Го обичате и че желаете да Го опознаете по-добре. Помнете: „Защото как човек може да познава господар, на когото не е служил и който е чужденец за него и е далеч от мислите и намеренията на сърцето му?“.

Всички ние, независимо дали сме първо поколение в Евангелието или пето, следва да се запитаме какви истории на вяра, сила и селестиална отдаденост ще предадем на следващото поколение?

Нека всички продължаваме в усилията си да опознаваме по-добре нашия Спасител, Исус Христос, и да Го превръщаме в център на живота си. Той е канарата, върху която трябва да градим, така че когато настъпят трудни времена, да можем да застанем непоколебими.

Нека бъдем „предани (…) на вярата свята ний, верни на правдата на нашите праотци. Предани и с’чисти сърца, верни, завинаги Твои чеда“. В името на Исус Христос, амин.