Достатъчно добър ли съм?

От Уилям Рандъл (Ранди) Коун, Мериленд, САЩ

Мислех, че ще намеря вяра, любов и духовна истина, като водя алтернативен начин на живот. Не успях. Намерих ги в Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни и в храма.

Когато бях тийнейджър през 60-те години на миналия век, бушуваше Виетнамската война. Джон Ф. Кенеди бе убит, а също Мартин Лутър Кинг-младши и Робърт Кенеди. Бунтувах се срещу родителите си и срещу всички тогавашни традиции и институции. Не исках да сключвам брак или да имам деца в свят, който е толкова жесток, нечестен и нефункционален.

Напуснах гимназията в единадесети клас, преместих се в окръг Хейт Ашбъри в Сан Франциско, Калифорния, САЩ, и водех хипарски начин на живот от 1969 до 1972 г. Живях в комуни, залавях се за каквато и да е работа и практикувах идеалистичен и хедонистичен начин на живот, включващ използване на наркотични вещества.

млад мъж с дълга коса и брада — Когато Ранди е тийнейджър, той мисли, че не го очаква щастливо бъдеще. „Бунтувах се срещу родителите си и срещу всички тогавашни традиции и институции“ – разказва той.

Същевременно търсех вяра, любов и духовна истина. Медитирах и изучавах различни религии, извличайки от тях всичко, което ми се струваше истинско или ценно. Цялото ми търсене обаче завърши с разочарование. Брат ми Джон, знаейки за моето търсене, ми изпрати Книгата на Мормон.

Джон, който вече се беше присъединил към Църквата, ми писа: „Трябва да прочетеш това“.

Когато ме уволниха, защото четях Книгата на Мормон по време на работа на една бензиностанция, си помислих: „Това не може да е добре“. Изхвърлих книгата.

Не след дълго Джон ми каза, че ще идва в района на залива на Сан Франциско с певческа група от Университета Бригъм Йънг.

„Ще се радвам да те видя“ – каза той, като предложи да се срещнем до храма Оукланд Калифорния.

Шофирайки през нощта из района на залива, често виждах храма. Харесваше ми духовно, затова четох за него и исках да вляза вътре. С Джон се срещнахме рано една сутрин в двора на храма. След като си поприказвахме, той каза, че е време групата му да влезе в храма.

„Ранди, няма да можеш да влезеш в храма“ – ми каза Джон.

„Знам, хипар съм – отвърнах му, – но съм изучавал източни религии, вегетарианец съм, живея в комуна, където си споделяме всичко, и имам 20 долара. Колко е входната такса?“

„Много повече от това – отговори Джон. – Не си достатъчно добър.“

По онова време се смятах за интелектуално, философски и духовно напреднал. Как може да не съм достатъчно добър?

Изпълнен с надежда

В продължение на няколко години родителите ми не знаеха къде съм. Те бяха добри хора, които се бяха опитали да ми дадат възможно най-доброто образование, и бяха разбираемо разочаровани от решенията, които вземах. Когато баща ми се разболя, майка ми ме убеди да се върна у дома във Вашингтон, окръг Колумбия. Когато пристигнах, Джон ми намери работа в строителна бригада, строяща храма Вашингтон окръг Колумбия.

Не знаех, но той ме бе уредил да работя в бригада от завърнали се мисионери. Бях удивен от това, че Джон Хауъл, главният бригадир, молеше член на екипа да каже молитва в началото на всеки работен ден – нещо, което никога не бях виждал в бригадите, в които бях работил преди това.

Един ден по време на работа, няколко от нас монтирахме една от тежките входни врати на храма, когато тя падна и премаза пръста ми. Джон бързо дойде, погледна пръста ми, поиска осветено масло и ми даде благословия. Пръстът ми оздравя толкова бързо, че нямаше нужда да ходя на лекар.

При един друг случай ми дадоха бръснарско ножче и ми казаха да изстържа остатъците от строителни материали от бетонния под.

„Защо? – попитах един от членовете на бригадата ни. – Няма ли да слагат мокет?“

„Ранди, ти май не знаеш Чий е този дом, а? – отговори той. – Усъвършенстваме го за Съвършения.“

Светът тънеше в цинизъм, горчивина, омраза и страх, но примерът и ученията на младите хора, с които работех, ме изпълваха с надежда. Докато членовете на бригадата споделяха вярванията си с мен, знаех, че са честни и искрени с мен. Бяха дали две години от живота си, за да служат на другите, и бяха интелигентно оптимистични. Исках ученията им да са истинни. Чувствах, че получавам просветлението, което търсех, и че Господ ме подготвяше духовно.

Джон Хауъл предложи да се срещна с пълновременните мисионери. Вместо това избрах брат ми и един от приятелите му, друг завърнал се мисионер, да ме учат. Докато ме учеха, аз исках външно, неоспоримо доказателство, че това, което научавах, е истина. Без това доказателство не исках по-нататъшни обсъждания.

Когато ги попитах как знаят истината, те отговориха: „Четохме и се молихме, и почувствахме свидетелство от Светия Дух“. Казаха ми, че имам нужда от същото свидетелство.

Същата вечер отидох в една горичка близо до моя квартал. Не знам колко дълго се молих, но го направих с истинско намерение. Многократно задавах на Бог едни и същи четири въпроса: „Книгата на Мормон словото Божие ли е? Ти и Синът Ти явихте ли се на Джозеф Смит? Това истинната Църква на Исус Христос ли е? Достатъчно добър ли съм, за да бъда член?“.

Отговорът на всеки от въпросите дойде като шепот в душата ми – четири пъти „Да“. Този шепот бе придружен от спокойни и възвишени чувства.

С наведена глава, коленичил за молитва и облян в сълзи, възкликнах: „Ако това е отговорът, който ще ми дадеш, тогава го приемам и ще отдам живота си изцяло на Теб и на това Евангелие, такова, каквото ми го разкриеш“. Неописуеми са мислите, чувствата и истините, които ме обгърнаха.

Свидетелството, което получих онази нощ, беше неоспоримо и е толкова силно сега, както и тогава. От тази молитва насам Бог доказа тези отговори пред мен по хиляди чудни и практични начини.

авторът като млад мъж — „Църквата е чудо – казва Ранди, сниман тук месец след кръщението си. – И животът ми в Църквата е изпълнен с чудеса.“

Огън гореше в мен

Скоро след като бях кръстен през 1974 г., присъствах на първата си обща конференция в Солт Лейк Сити с моя брат Джон. Бях изненадан, когато старейшина Бойд К. Пакър (1924 – 2015) от Кворума на дванадесетте апостоли, който се бе срещнал с леля ми в Ню Йорк Сити три седмици преди тази конференция, спомена мен и Джон по време на неделната си сутрешна реч.

Цитирайки леля ми, старейшина Пакър каза: „Двама от моите племенници се присъединиха към вашата Църква. Не мога да повярвам каква промяна е настъпила в живота им“.

Поради тази дълбока промяна (вж. Алма 5:14), в мен започна да гори огън, който желаех да споделям. Скоро се озовах в Айдахо като пълновременен мисионер. По средата на моята мисия баща ми, който беше най-големият ми пример и най-добър приятел, почина. Майка ми се обади на президента на мисия и помоли да се прибера вкъщи, за да изнеса надгробно слово. Когато моят президент на мисия остави на мен да реша дали да тръгна, аз му казах, че искам да се моля и да постя 24 часа, преди да взема решение.

Същата нощ имах сън. Моят баща ми се яви. В разгара на нашия възвишен и съдържателен разговор, той ми каза: „Сине, остани на мисията си“.

Последвах съвета на татко и останах.

млад мъж като мисионер — Поради дълбоката промяна, последвала неговото обръщане във вярата, в Ранди „горял огън“, който той искал да споделя като пълновременен мисионер.

Шест месеца след мисията си държах ръката на майка ми, докато тя поемаше последния си дъх. Десетилетия по-късно съпругата ми Лиза намери писмо от родителите ми в една стара кутия. Татко го беше написал по време на мисията ми, но бе починал, преди да го изпрати.

„Нашите сърца са били, са и винаги ще бъдат изпълнени с любов към теб. Осъзнавам, че нещата не винаги са били съвършени, но такъв е животът. (…) Христос не казва: „Следвайте Ме и ще бъде лесно“. Той казва: „Вдигне(те) кръста си и (…) Ме последва(йте)“ (Матей 16:24). Той понесе кръста, но всички ние имаме своите трески. Може би мястото ни в небесата ще зависи от това как се справяме с тях. Синко, много те обичаме.“

Това, което търсех

Докато растях, се отнасях грубо към родителите си, но никога не съм се съмнявал в любовта им. Откакто открих Църквата, започнах да се старая да им благодаря и да ги уважавам.

На 17 февруари 2018 г., две седмици преди храмът Вашингтон окръг Колумбия да бъде затворен за ремонт, бях запечатан към баща си и майка си, 42 години след като те преминаха през завесата към вечността. Най-големият ми син, Уилям, служеше като заместник на баща ми, а Лиза – като заместник на майка ми. Почувствах, че и двамата ми родители, които преди това бяха запечатани един към друг, бяха там духом.

В храма намираме връзки, които завинаги ни обвързват с хората, които обичаме. Сигурен съм в това.

Когато бях млад, не исках да сключвам брак, нито да имам деца. Но днес моята съпруга, децата и внуците ми са най-големите ми съкровища. Църквата е чудо и животът ми в Църквата е изпълнен с чудеса. Заедно с Джозеф Смит казвам: „Ако не го бях преживял, аз самият нямаше да го повярвам“.

Преди петдесет години бях работник на строежа на храма Вашингтон окръг Колумбия. Бях убеден, че животът ми няма щастливо бъдеще. Днес съм обреден работник в същия този храм, приел поканата на Господ да Го следвам, да получа Неговото изцеление, да приема обредите Му и да се стремя да стана като Него.

съпруг и съпруга стоят заедно и се усмихват — Ранди и съпругата му Лиза служат в храма Вашингтон окръг Колумбия, за чието построяване той е помагал преди 50 години.

Възстановената Църква не е теория, философия или просто общност или култура. Тя е истинната Църква на нашия Господ и Спасител Исус Христос.

Мислех, че в Сан Франциско ще намеря това, което търсех. Не успях. Открих го в Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни и в дома Господен, „най-ценната част от Възстановяването“.