Да се изявят Божиите дела

Няколко дни по-късно имах насрочен преглед при невролог, но през онази януарска сутрин по-голямата ми сестра Кайли почувства подтик семейството ми да ме заведе в спешното отделение на близката болница. Лекарите бързо поръчаха да ми се направи компютърна томография и първата от няколко лумбални пункции за намаляване на налягането на гръбначно-мозъчната течност. На следващия ден ми направиха два пъти ЯМР (ядрено–магнитен резонанс). След това ме прегледа един офталмолог.

„Колко пръста виждаш?“ – попита той, държейки няколко пръста точно пред лицето ми. Нищо не виждах.

След прегледа той заключи, че имам симптоми както на псевдотумор на главния мозък, така и на оптичен неврит. Сякаш нито едно от двете състояния само по себе си не беше изцяло причината за състоянието ми. Той обясни, че при толкова тежка загуба на зрението възстановяването може да отнеме повече от година и че зрението ми може и да не се върне напълно. Той препоръча висока доза интравенозни стероиди и други лекарства.

След като си тръгна, започнах да плача. Майка ми ме успокои: „Ако не можеш да се държиш за своята вяра точно сега, можеш да разчиташ на нашата“.

На третия ми ден в болницата неврологът ми поиска магнитно–резонансна венография на гръбначния ми стълб и мозъка, търсейки тумор или запушване. В 4:00 часа сутринта, два дни след като се събудих сляпа, започна петчасовата венография. Като подготовка за това семейството ми планираше да се моли и да пости за мен същата сутрин. Баща ми, който спеше до мен всяка вечер на пейка в болничната ми стая, ми даде още една благословия – втората от няколкото, които получих.

Когато един болничен служител ме попита дали искам да слушам музика по време на теста, аз поисках песни на любимия ми певец. Той постави в ушите ми две гумени слушалки и фиксира главата ми надолу с мрежа за лице, за да ме държи неподвижно. В хода на това той почти напълно избута слушалките от ушите ми. Едва чувах музиката, когато започна венографията.

Колкото повече време минаваше от процедурата, толкова по-горещо ми ставаше в цилиндричната машина за образна диагностика. След известно време, което ми се стори като цяла вечност, ми казаха, че се справям чудесно и че трябва да потърпя още малко. Обаче се чувствах уплашена и объркана от топлината, силните звуци и ограничителите, които ме държаха неподвижно.

Помолих се наум: „Небесни Отче, моля Те, утеши ме. Чувствам се толкова сама. Нуждая се от помощта Ти. Нуждая се от семейството си“.

Веднага в ушите ми отекна мек акорд на пиано. Беше от една от любимите ми песни – една от песните, които по-малката ми сестра Морган свири на пиано. Не очаквах да я чуя от разместилите се слушалки през шума на машината. Изглеждаше сякаш Морган е с мен и не бях сама. Шумът изчезна. Топлината изчезна. Клаустрофобията изчезна.

Чувствах се извън тялото си, сякаш се носех в море в космоса. Чувствах се заобиколена от любовта на Бог и от любовта на моето семейство. Просто ей така, аз се успокоих. Беше 7:30 сутринта, когато семейството ми започна да пости за мен. Останалата част от петчасовата процедура мина като миг и тогава чух: „Готово“.

Любовта, която почувствах от това преживяване, ме остави обляна в сълзи и облекчи умората, която изпитвах през остатъка от престоя ми в болницата. Не знаех дали зрението ми ще се възвърне, но знаех, че Бог беше до мен и че беше чул молитвата ми. След четири дни в болницата ме изписаха.

Всеки ден през следващите две седмици се връщах в болницата за лекарства и всеки ден търсех промени в зрението си – тъмносивото избледняваше до по-светло сиво, силуети се появяваха около пръстите ми пред лицето ми, оранжевата мъглявина на телевизора се превръщаше в цвете. Всяко леко подобрение беше победа.

Две седмици след изписването ми един тест показа, че зрението ми е преминало от нула до почти съвършено и в двете очи.

„Бронуин, какво се случи?“ – попита моят офталмолог.

„Ами, молихме се и получих благословии“ – отговорих аз.

„Това е чудо! – каза той. – Никога не съм виждал такова нещо. Не би трябвало да имаме дори близки до тези резултати в рамките на поне шест месеца“.

По-късно той ми каза, че пациентите, които имат нулево зрение, рядко възвръщат нормалното си зрение. За няколко седмици се бях превърнала от един от най-тежките му случаи в най-успешния му случай.

В края на 2022 г. ръководителите в района на моя баща избраха тема на района за 2023 г. Тя бе вдъхновена от ученията на президент Ръсел М. Нелсън, който по-рано същата година каза: „Търсете и очаквайте чудеса“.

По онова време баща ми мислеше, че темата ще помогне на членовете на района, които преживяват трудности. Той нямаше представа, че ще стане толкова лична за семейството ни.

Темата гласеше: „Следвайте светлината на Христос! Очаквайте чудеса! Очаквайте радост!“.

Две години по-късно зрението ми е по-добро, отколкото беше преди да го загубя. Всеки ден благодаря на Небесния Отец за моето чудо и за непоклатимата вяра на семейството ми. Чрез това изпитание се изяви Божието дело. Развих по-силно свидетелство, по-дълбока признателност за живота и по-силна любов към Него, семейството и приятелите.

Днес правя всичко по силите си, включително като художник, за да се възползвам максимално от благословиите, даровете и радостта, които Бог ми е дал – да Го прославям и да благославям другите.