На гости при крал Дядо

Гифт се наведе над ръба на лодката и с почуда загледа как вълните се разбиват в нея. Тя се протегна надолу към тях, а капчиците нежно започнаха да гъделичкат ръцете ѝ. Това бе любимото ѝ пътуване. Пътуваше със семейството си към селото на дядо си и с всеки изминал момент се доближаваше до един свят, който бе по-див и свободен от този, който оставяше зад себе си.

В града Гифт се сливаше със средата. Тя беше една от милиони. Понякога ѝ се струваше хубаво – просто да бъде себе си, без никой да се интересува твърде много от това, което е избрала да облече или направи. Но в селото на дядо ѝ бе различно. Там Гифт бе специална. Тя бе принцеса – внучката на един мъдър крал.

След два часа лодката акостира. Най-дългата част от пътуването все още предстоеше: шест часа с автобус. Знаеше, че ще бъде уморена, но скоро отново щеше да бъде с дядо си. Затова всичко си струваше.

Пътуването беше неудобно. Гифт се опитваше да си запълни времето, като следеше формите на облаците, които се виждаха през прозореца, и красивия пейзаж, оставащ в далечината. По залез слънце автобусът спря. Най-накрая! Дядо! Гифт скочи от автобуса и изтича до селската къща.

Тя потърси вътре дядо. Претърси вътрешния двор, където майка ѝ като дете е отглеждала кози. Претърси спалните, където през нощта трябваше да затваря прозорците, за да не влизат комари. Претърси двора зад къщата, където беше носила царски одежди – ярки шалове и хартиена корона, за да присъства на съвета на селото.

Там Гифт видя дядо спокойно да седи на една пейка с изглед към семейната градина. Гифт се усмихна.

„Дядо!“ – извика тя.

Дядо стана и широко разтвори обятията си. „Скъпото ми момиченце! – прошепна той, като ѝ даде топла прегръдка. – Седни и си почини с мен.“

„Липсваше ми“ – каза Гифт.

„И ти на мен. Радвам се, че си тук.“ Дядо се спря за момент и попита: „Знаеш ли колко е специална тази градина?“.

Гифт поклати глава.

Дядо посочи дървото пред тях. „Това е семейното дърво“ – каза той. Гифт забеляза, че то изглежда старо и силно.

„Плочките на земята около дървото носят имената на нашите предци. Винаги трябва да помним рода си.“

Гифт не разпозна много от имената на плочките. Как би могла да си спомни за някого, когото не познава? „Разкажи ми за тях, дядо“ – каза Гифт.

Дядо прочете имената едно по едно и разказа на Гифт историите на своите предци. Докато той говореше, Гифт осъзна, че в някои отношения това са също и историите на самата нея. Тя имаше много общо с тези членове на семейството, които никога не бе срещала.

В този момент Гифт разбра нещо важно. Не само вълните и земята я караха да се чувства свободна тук. В това село с дядо тя чувстваше връзка с рода си.

Дядо разказваше истории, докато звездите не затанцуваха по небето.

Накрая дядо въздъхна. „По-добре да влезем вътре.“

„Само още един момент“ – каза Гифт.

Тя отиде до дървото и нежно докосна кората му. След това погледна плочките на земята, спомняйки си историята на всеки от предшествениците си. Един ден щеше да отиде в храма и да извърши свещени обреди за тях. Благодарение на тях тя беше тук сега. Щеше да свърши своята част, за да им се отплати за дара, който ѝ бяха дали.

Дядо протегна ръка към нейната и Гифт я хвана. След един последен поглед назад към семейното дърво, Гифт се запъти навътре, където още нейни близки я чакаха, за да я видят.

Отвори в PDF

Илюстрация от Одри Дей