„Последното кюфтенце“, Приятел, ноември 2025 г., с. 18–19.
Последното кюфтенце
Не е честно! Никой не споделяше с Алекс!
Истинска история от САЩ.
Алекс слезе с тежки стъпки по стълбището и шумно въздъхна.
Мама вдигна глава от книгата си. „Какво има?“
„Никой не желае да споделя с мен! – каза Алекс. – Мразя да съм средното дете.“ Братята на Алекс винаги получаваха това, което искаха. Просто не беше честно.
„Сигурна съм, че ако помолиш учтиво, братята ти ще споделят с теб“ – каза мама.
Алекс се намръщи. „Ама аз помолих учтиво!“
„Защо не се опиташ да настроиш таймер? По този начин всеки от вас ще има еднакво време за игра.“
„Настроих таймер! – каза Алекс. – Но може би ще настроя два таймера за по-сигурно.“ Той извади допълнителния таймер от кухненския плот и тръгна нагоре по стълбите. По-малкият му брат, Дейвид, играеше игра на телевизора.
„Мама каза, че трябва да споделиш“ – каза Алекс. Той нагласи таймера за пет минути. „Когато зазвъни, е мой ред.“
На следващия ден, когато Алекс и батко му, Джейк, искаха да играят, те настроиха таймер за точно 30 минути за всеки от тях. Когато Дейвид и Джейк играеха с кубчета, те отброиха по съвсем еднакъв брой за всеки. А когато и Дейвид, и Алекс поискаха последната бисквитка с шоколадови парченца, те внимателно я разделиха точно наполовина. Най-накрая нещата започнаха да изглеждат справедливи.
Но след това дойде време за вечеря…
За ядене имаше спагети с кюфтенца! Джейк започна да трупа спагети в чинията си, преди Алекс дори да успее да хване лъжицата.
„Ей, не е честно – каза Алекс. – И аз съм гладен!“
Татко сложи ръка на рамото му. „Алекс, има достатъчно храна за всички. Ето, ще ти донеса същото количество като на Джейк.“ Татко сложи спагети в чинията на Алекс.
След като благословиха храната, всички започнаха да ядат. Когато Алекс изяде храната си, все още беше гладен. Надзърна в тенджерата по средата на масата. Върху спагетите имаше едно последно кюфтенце. Той го сложи в чинията си.
„Не е честно! – каза Дейвид. – Това е последното.“
Джейк посочи кюфтенцето с вилицата си. „И аз искам малко. Нека го разделим.“
„Да го разделим? – каза Алекс. – За нас тримата? Но то е толкова малко.“
Джейк и Дейвид кимнаха. „Така ще е справедливо.“
Джейк взе чинията на Алекс и започна внимателно да разделя кюфтенцето на три части. Алекс наблюдаваше как кюфтенцето става все по-малко и по-малко.
Мама се засмя. „Това са доста малки парченца!“
Татко също се засмя. „Не винаги трябва да бъде съвсем справедливо – каза той. – Може би бихме могли да се опитаме да бъдем по-добри в споделянето на нашите неща, вместо да разделяме всичко.“
Алекс погледна към малките парченца от кюфтенцето. Беше малко глупаво. Наистина ли се интересуваше толкова много от едно кюфтенце? Може би просто трябваше да се научи да споделя повече.
На следващия ден, когато Джейк и Алекс искаха да играят с кубчета, те решиха да построят нещо заедно. Когато Дейвид и Джейк бяха навън, Алекс ги покани да се редуват да карат колелото му. А когато всички искаха да играят игра на телевизора, Алекс не настрои никакви таймери. Да споделяш и да бъдеш мил всъщност беше по-приятно, отколкото да бъдеш напълно справедлив.
Същата вечер, когато и Джейк, и Алекс искаха последното хлебче по време на вечерята, Алекс каза на Джейк, че може да го вземе цялото.
„Благодаря! – Джейк намигна. – Сигурен ли си, че не искаш да го разделиш на три?“
Дейвид и Алекс се засмяха. „Определено не!“
Илюстрация от Алиса Питърсън