Гласове от Възстановяването

Сред многото светии, които се събират в Охайо през 30-те години на 19-и век, е Фийби Картър. Тя се присъединява към Църквата в североизточните Съединени щати, когато е на около двадесет и пет години, въпреки че родителите ѝ не правят това. По-късно тя пише за решението си да се премести в Охайо, за да бъде заедно със светиите:

„Моите приятели се чудеха на избора ми, както и аз, но нещо в мен ме подтикваше. Скръбта на майка ми при заминаването ми беше почти непоносима за мен и ако не бях почувствала Духа вътре в себе си, накрая щях да се откажа. Моята майка ми каза, че е по-добре да види как ме погребват, отколкото как тръгвам така сама към жестокия свят.

„(Фийби) – каза тя настойчиво, – ще се върнеш ли при мен, ако откриеш, че мормонизмът не е истинен?“

Отговорих: „Да, майко, ще го направя“. (…) Отговорът ми ѝ донесе облекчение, но на всички ни бе много скръбно да се разделим. Когато дойде времето за моето отпътуване, не можех да се доверя на себе си да се сбогувам, затова написах на всички прощални писма и ги оставих на масата ми, изтичах на долния етаж и се качих на файтона. Така оставих любимия дом на моето детство, за да свържа живота си с Божиите светии“.

В едно от тези прощални послания Фийби пише:

„Възлюбени родители, на път съм да напусна за известно време бащиния ми дом (…) не знам за колко дълго, но определено с благодарност за добрината, която съм получавала от детството си чак до ден днешен, но провидението изглежда иска нещо друго сега. Нека предадем всичко това в ръцете на провидението и бъдем благодарни, че ни е било позволено да живеем заедно толкова дълго при толкова благоприятни обстоятелства, като вярваме, че всичко ще се нареди за наше добро, ако обичаме извънмерно Бог. Нека осъзнаем, че можем да се молим на един Бог, Който чува искрените молитви на всичките Си творения и ни дава това, което е най-добро за нас. (…)

Майко, считам, че волята на Бог за мен е да отида на запад и съм убедена в това от дълго време. Сега се появи възможност. (…) Считам, че именно Господният Дух е допринесъл за нея, което е съвсем достатъчно. О, не се безпокойте за вашето дете, Господ ще ме утешава. Вярвам, че Господ ще се грижи за мен и ще ми дава това, което е най-добро за мен. (…) Тръгвам, защото Учителят ме вика – Той ми показа ясно моя дълг“.