Обсъждане: отправяне на покани за участие към изучаващите

Старейшина Кларк Г. Гилбърт: Благодаря ви, старейшина Мередит. Какво въздействащо послание! А ако не познавате старейшина Мередит, се надявам, че успяхте да почувствате неговата сила и убеждение. Виждал съм го на корта за пикълбол и смятам, че сдружението от атлети християни ще се замислят за своята задача.

Ще повдигна един въпрос, който ще обсъдим тук само след минута. Искам да се върна към нещо, което каза старейшина Мередит: начинът ни на преподаване е от значение. Става ясно от неговите бележки, а и смятам, че всички знаем, че един ефективен учител има значителен принос в живота на учениците и в начина, по който се учат. Наистина има значение как правим това. Старейшина Кристоферсън спомена това снощи; днес старейшина Мередит отново го спомена.

Помолихме ви да дойдете на тази поредица от работни срещи прочели и прегледали раздела със заглавие „Отправяне на покани за усърдно изучаване“ от Да преподаваме като Спасителя. Доста голяма част от този (раздел) изисква от нас да каним учениците да поемат отговорност за своето изучаване.

Някои от вас са чували тази история и преди, затова се извинявам. Съквартирантът ми от университета казваше: „Кларк, обичам историите ти. Първите пет-шест пъти, наистина си ги бива“. Искам да споделя следната история с вас, защото е трогателна за мен, а и ще споделя една грешка, която допуснах веднъж в собственото си преподаване. В хотел Чарлз в Кеймбридж, щата Масачузетс, във всяка трета хотелска стая е окачена картина, която изобразява черна дъска и професор до нея, който рисува себе си. И там пише: „Дъг обича собствените си лекции“ и затова рисува себе си отново и отново за учениците. Понякога, в резултат на нашата обич – наистина нашата искрена обич към учениците ни – ни се иска да споделяме с тях неща, които са с такова дълбоко значение за нас лично, но в някои случаи могат да бъдат пречка за тях да пристъпват към действие и да работят по собственото си изучаване.

Спомням си как по същото това време бях прекарал четири години от живота си да изучавам една тема, за която написах задълбочен казус, превърнал се в учебен материал за един клас в бизнес училището на Университета Харвард. Казусът беше относно компания, носеща името Найт Ридър. Бях авторът на този казус, като (през) първата ми година като преподавател мисля, че осем други преподаватели преподаваха въз основа на този мой казус. В края на годината получавахме отзиви как казусът ни се съпоставя с всички останали. Докато преглеждах данните, при моето преподаване, казусът ми беше на второ най-ниско място за семестъра, а аз бях неговият автор. За всички останали, той беше сред петте най-добри.

Какво се случваше? Защо казусът, който аз написах и за който бях прекарал четири години в проучвания, беше на предпоследно място за целия семестър, при моето представяне, и сред петте най-добри, при представянето на другите? Какво се случи според вас? Просто ще се обърна към групата, какво мислите, че се случи? Не знам дали разполагаме с микрофони, затова ще отида някъде наблизо. Розмари, мога ли просто да попитам теб? Защо собственият ми казус, преподаван от мен, имаше толкова ниско представяне? И не казвай: „Защото си много лош учител, Кларк“.

Сестра 2 (Розмари): Може би си обяснявал твърде много и не си им позволявал да разсъждават достатъчно.

Старейшина Кларк Г. Гилбърт: Да, Розмари спомена: „Може би си обяснявал твърде много и не си им позволявал да разсъждават достатъчно“. Това със сигурност е част от проблема. Други мисли? Какво вероятно съм правел погрешно, за да бъде казусът представен толкова лошо? Да. Вие тук. Добре. Брат Браун добре се раздвижва тук.

Сестра 3: Може да не е било приложимо за студентите.

Старейшина Кларк Г. Гилбърт: Добре. Може да не е било приложимо за студентите. Или още по-големият проблем може да е, че избраното от мен съдържание не е било особено приложимо за студентите. Между другото, в последвалия семестър един от колегите ми каза: „Кларк, този казус сам се преподава. Просто ти трябват три страхотни въпроса, а ти усложняваш нещата. Знаеш твърде много по темата и това не отговаря на нивото на студентите“. Между другото, честно казано, аз използвах неговия учебен план с известна доза притеснение, и казусът моментално достигна резултати в горните граници.

Понякога собственият ни опит и знания, ако пречат да каним учениците да учат, могат да се превърнат в спънка. Това не означава, че знанията не трябва да бъдат споделяни. Но по какъв начин тези знания трябва да бъдат представяни, за да канят към усърдно изучаване? Днес бих искал да проведем обсъждане с четирима страхотни учители, които се справят много добре по въпроса „Как да каним учениците да поемат отговорност за собственото си изучаване?“. Ще ги поканя да дойдат тук при мен за тази дискусия и ще представя всеки един от тях.

Тук, седнала до мен, е Кейли Мерил. Тя е директор в Семинара в гимназията Ийст Хай в Солт Лейк Сити, Юта. До нея е Джон Хилтън, професор по древни писания в УБЙ. До него се намира Дженет Ериксън, професор по история и учения на Църквата в УБЙ. А това е Нейт Питърсън, професор от факултета по религия към УБЙ-Айдахо.

Бих искал да започнем нашето обсъждане днес, като се върнем към речта на старейшина Кристоферсън от снощи. Докато преглеждахме речта му, знаейки темата за тази дискусия, и докато се подготвяхме за нея, той показа – точно както старейшина Мередит направи преди около минута – как се прави пряка връзка между поемането на отговорност за изучаване и продължаващото цял живот ученичество. Не просто ученичество, а ученичество, продължаващо цял живот.

Ще започна със сестра Ериксън. Докато размишлявате по този въпрос, каква е връзката между тези две неща? Какво научихте от речта на старейшина Кристоферсън от снощи? И как това променя нещата по отношение на начина, по който преподаваме?

Сестра Дженет Ериксън: Благодаря ти, старейшина Гилбърт. Прекрасно е да бъда с всички вас, вдъхновяващи учители! Когато за първи път започнах да преподавам в УБЙ, малко преди това, старейшина Ричард Г. Скот, този наистина способен учител, дойде и направи презентация по време на Седмицата на образованието. Той сподели нещо, което така ме впечатли, че го приложих в класната стая същия онзи семестър; нещо, което преди това не разбирах. Той говори за важността на това животът да бъде стремеж да бъдем обучавани от Господ чрез Неговия Дух. Това е причината да сме тук. И след това добави: „Всеки път, когато един учител покани учениците да участват и някой от тях вдигне ръка, с желание да се включи, те показват на Господ Исус Христос своето желание да се учат“. Снощи, докато слушахме речта на старейшина Кристоферсън относно силата на свободата на избор, аз си спомних едно духовно послание, представено в УБЙ-Айдахо, където този забележителен учител преподаваше, че силата е в тях – езикът, който използвахте, старейшина Гилбърт. И това, че когато си дадем сметка за силата на Бог, силата на противника, вътрешната сила в нас като личности, че тази сила има за цел да изразява нашето желание да имаме достъп, да осигуряваме достъп на Господ в живота им.

Точно това желая да каня учениците си: да копнеят да позволяват на Господ да има достъп до техния живот, защото Той е силата за промяна. Той е силата за израстване. Това се случва по стотици милиони начини. Може да сте чували президент Пакър да казва, че свидетелството се ражда, докато бъде споделяно. По време на този процес ние чувстваме силата да ускоряваме Неговото дело в собствения си живот и чувстваме Неговото променящо и обръщащо във вярата влияние, което се ражда впоследствие. Както се изказа старейшина Кристоферсън снощи, това задейства силата да позволяваме на Исус Христос и на влиянието Му да действат в живота ни.

И все още се уча как да правя това. Толкова съм благодарна за учителите, които идват в класната ми стая и казват: „Дженет, опитай това или онова“. И всеки път, това, което ме канят да правя, е да помагам на учениците да задействат своята свобода на избор, като откриват и вземат участие, след което могат да чувстват Светия Дух. Мога да почувствам, така както и те, че Светият Дух им свидетелства по един дълбок и личен начин за истината, от която се нуждаят в живота си. И когато разберат това, те застават на пътеката, на която упражняват своята свобода на избор да бъдат ученици за цял живот.

Старейшина Кларк Г. Гилбърт: Красота! Знаете ли, смятам, че основавате това на особеността да действаме за себе си – да задействаме свободата си на избор – тук е връзката. Други мисли? Да поемаме отговорност за собственото си изучаване. Защо по този начин се създава ученичество, продължаващо цял живот? Някой от дискусията?

Брат Джон Хилтън III: Може би мога да споделя аналогия, която използвам понякога с учениците си. Не е съвършена аналогия, но понякога донасям топка необработена вълна и казвам: „Това наподобява Писанията, които изучаваме днес“. И нека предположим, че преподавам този невероятен урок, по време на който споделям всички тези прекрасни впечатления. Дал съм ви доста „вълна“. Много приятна при допир. Слагате я на главата си и после излизате през вратата; подухва ветрец и тя пада.

Значи, ученикът трябва да преработи вълната. Трябва да я усуче и след това от нея да направи палто, така че при излизане, вятърът да не може да го отвее.

Споделям тази аналогия отчасти, за да си припомня, че моята роля не е да раздавам необработена вълна. Искам учениците да имат палта и те трябва да свършат тази работа за себе си.

Понякога придаваме толкова голямо значение на това, което казваме, и е трудно, защото знам, че като учители имаме да казваме много страхотни неща. Но за да може да позволят тези неща да достигнат до сърцата им, учениците трябва да действат. Трябва да има движение от техния разум към сърцето им. И така, като помагаме на учениците да действат, това е наистина единственият начин те да се превръщат в ученици на Исус Христос за цял живот.

Старейшина Кларк Г. Гилбърт: Значи, Джон, трябва да получиш нещо повече от тази необработена вълна. Защо учениците трябва да обработват вълната, а просто не го направиш ти?

Брат Джон Хилтън III: Защото в самия процес на действие, те разбират нещата за себе си. Ако само разказвам и повтарям пак и пак, аз само ги затрупвам с информация. И за мен е лесно като учител да смятам, че се справям страхотно.

Така само препредавам. Препредавам информация. Но за да навлезе тя навътре, трябва действие. Просто няма друг начин. Добре.

Старейшина Кларк Г. Гилбърт: Нейт –

Брат Нейт Питърсън: Старейшина Гилбърт, да добавя по въпроса, старейшина Кристоферсън достигна следващото ниво, нали? Имам предвид, кой е предполагал, че свободата на избор е толкова важна? Тя е нещо като герой във филм, който виждаш на заден план през цялото време от самото начало. Ами ако свободата на избор е решението – решение, което е там от самото начало, както самият той се изрази. Свобода на избор. Правилно. Развитието изисква свобода на избор, а тя от своя страна изисква истина. А аз мога да преподавам истина по време на урока.

Той каза именно това. Това е един от начините, по които Сатана атакува истината. Смятам, че понякога той няма проблем, ако им преподаваме истина. Но старейшина Кристоферсън сподели, че трябва да се справим с втората атака, когато ги каним да упражняват свободата си на избор. Така че мога да преподам страхотен урок, мога да свидетелствам за истината, но за да задействам правото на избор – това е следващото ниво, на което им отправям покана да участват, да действат и да им позволя да използват тази свобода на избор, която са имали от самото начало.

Развитието изисква свобода на избор. Свободата на избор изисква истина, а истината изисква покана. Което ни връща обратно към развитието.

Старейшина Кларк Г. Гилбърт: Отлично. Кейли, да добавиш нещо?

Сестра Кейли Мерил: Много ми харесва връзката, която старейшина Кристоферсън направи снощи. За да надгради, той говори за заветите. Какво означава да си ученик за цял живот? Това е човек, който сключва и спазва завети. Ние каним нашите ученици да упражняват свободата си на избор в класната стая и извън нея, така че когато му дойде времето, да знаят как да упражняват свободата си на избор, за да сключват и спазват завети през целия си живот.

Старейшина Кларк Г. Гилбърт: Красота! Много ми хареса, когато той каза, че заветите са нещо лично. Те изискват действие, а именно то е крайната мярка за истинския ученик.

Бихме искали да попитаме всички вас, и се надявам, че сте мислили по същия въпрос. Бих искал да отделя само минута, за да помислите върху следния въпрос: Каква е връзката между поемането на отговорност и по-конкретно създаването на ученичество за цял живот? Защо това е толкова важно?

Старейшина Кристоферсън каза, че Първото президентство и Кворумът на дванадесетте са ни преподавали това в семинар за ръководители на мисия. Преподавали са това на съветниците на младежите. Наблягат на това при нас като преподаватели по религия.

Какво представлява тази връзка? Лична отговорност за изучаване и продължаващо цял живот ученичество.

Отделете минутка. Запишете какво според вас представлява тази връзка. Какво чухте снощи? Какво чувате сега? Какви други мисли имате? Нека спрем за минутка обсъждането, докато записвате някои от мислите си по въпроса.

Сега ще ви помоля да сформирате групи по двама или трима, в зависимост от ситуацията ви. Ако се намирате у дома и няма никой около вас, намерете човек, с когото бихте могли да споделите тези неща.

Но споделете с някого до вас какво сте почувствали; и ние ще направим това тук, на това обсъждане, няма да давам микрофона на всички. Но в следващата минута споделете прозрението си и позволете на човека до вас да сподели с вас.

(Неразбираемо обсъждане от присъстващите)

Нека отново се съберем. Смятам, че на семейство Гилбърт им харесва тази нова техника, при която могат да изключат микрофона на баща си във всеки един момент по време на семейната домашна вечер.

Ако някой се е почувствал подтикнат да сподели нещо по темата, бихте ли се изправили и споделили това с групата? Имаме няколко участници тук. Просто вдигнете ръка и се изправете. Да, точно тук. О, помислих си, че видях вдигната ръка там. Ками Андерсън, просто ще си избера теб. Благодаря ти. Точно зад теб, брат Браун. Заповядай.

Сестра Ками Андерсън: Благодаря ви, старейшина Гилбърт, за тази възможност.

Ами, Ивон и аз точно разговаряхме за това как ежедневното ученичество, за което говори старейшина Кристоферсън, помага на нашите ученици да видят, че то им помага да продължават напред във вярата и ученичеството, през изпитанията на живота. Това се изразява в много повече от това просто да четат Писанията или да се молят по време на трудности, а да го правят, когато изпитват големи трудности и да съумяват да остават съсредоточени върху Спасителя. И да си дадат сметка, че без значение колко силна е вярата им в Него, Той ще им помага през каквито и трудности да преминават.

Старейшина Кларк Г. Гилбърт: Много ми хареса това. И ми харесва идеята трудностите да служат като рамка. Ако се запитаме: Дали те ще си спомнят това, когато в живота им стане трудно? Към мисълта на брат Хилтън: дали тази вълна просто ще отлети? Дали ще има нещо, което да остане с тях?

Други мисли? Моля, нека някой вдигне ръка като доброволец. Да, точно така. Точно там до вас.

Брат 9: Това е нещо, над което съм размишлявал през цялата си кариера. Старейшина Беднар изнесе реч със заглавие „Търсете познание чрез вяра“, когато бях млад учител в Семинара. Той каза, че много често говорим за преподаване чрез Духа, но не правим достатъчно, когато става въпрос за това какво означава да се учим чрез вяра. И той ни преподаде от 2 Нефи 33 как Духът може да отнася словото Божие до сърцата, но това дали това слово навлиза в нашето сърце зависи от нас. И трябва да действаме с вяра, така че словото да влезе в сърцето ни. Също сподели, че ние като учители нямаме за задача просто да раздаваме риба. Трябва да ги научим как да ловят риба. Най-важните знания в живота трябва да се хванат като рибата, а не се преподават.

Оттогава насетне това послание е оказвало голямо влияние върху мен. Свързвам го с нас като учители – задачата ни не е просто да се изправяме пред класа и да им обясняваме как се вдигат тежести. Това няма да ги направи по-силни. Трябва да ги каним да действат. Те трябва да си правят лицевите опори. Трябва да положат усилия от своя страна, за да се сдобият от даденото упражнение със силата, която ще ги бута напред като ученици за цял живот и така ще бъдат достатъчно силни, за да се справят с предстоящите изпитания и трудности.

И така, откакто прочетох онази реч на старейшина Беднар, съм размишлявал над това как ние имаме отговорността да ги каним да действат с вяра, за да получат от това упражнение силата, чрез която да се изправят пред трудностите.

Старейшина Кларк Г. Гилбърт: Според твоите разсъждения, това е връзката с продължаващото цял живот ученичество. Това е способността да се действа – не само по време на семестъра, но и когато ти не си там.

Брат 9: Точно така.

Старейшина Кларк Г. Гилбърт: Добре. Благодаря ти. Може би още един коментар. Да, брат Болингброук?

Брат Болингброук: Когато бях координатор рано сутрин, имах учител, който беше станал учител на годината в училището по медицина на Университета на Невада, с когото разговаряхме за заявлението за участие в програмата за готовност.

В последствие той каза: „Да, но в крайна сметка, брат Болингброук, това е лакът. Можем да си говорим и да взимаме участие, но лакътят си е лакът, и винаги ще бъде такъв. Аз съм учител по анатомия. Не можем да говорим и да споделяме“ – но аз му зададох следния въпрос – а Нейт отвърна следното: „Има баланс между преподаването на истината и нейното прилагане“. Аз казах: „Но учениците ти не се ли учат по-добре, когато си раздвижват лактите? Така знаят как работят. Могат да видят всички връзки“.

Смятам, че понякога в образованието по религия има начини, по които учениците могат да добиват опит за себе си. Ще си спомнят лакътя много по-добре, ако са си го наранявали, или ако са проявявали особен интерес към него. И така, като учители, ние им заявяваме, че бракът между мъжа и жената е постановен от Бог и че семейството заема централно място в плана на Твореца за вечната съдба на Неговите чеда. Но те трябва да открият това за себе си. Ако ги учим на истината, без да „раздвижим този лакът“, тогава ще влезе от едното ухо и ще излезе от другото.

Старейшина Кларк Г. Гилбърт: Красота! Благодаря ти. Надявам се, че ще продължите да мислите по този въпрос, защото понякога, когато съм обсъждал с учители колко важно е учениците да бъдат включвани, те гледат на това като на нещо задължително. Те не желаят да изнасят лекции, да им се поставят етикети на лектори и обсъждането моментално преминава в темата за техники и не се основава върху въпросите: „Защо правим това? Каква е връзката между тази форма на участие и личното ученичество, продължаващо цял живот?“

Аз ви каня да продължавате да размишлявате върху това дори след като сменим темата и говорим за някои подходи при преподаването, които помагат на нашите ученици. Моля, продължавайте да се връщате към тази по-възвишена цел – защо на първо място правим това.

Сега, един от начините, по които каним усърдното изучаване, е да молим учениците да идват подготвени. Помолихме и вас. Нека направим следното. Това беше подготовката за днешната сесия: прочетете „Отправяйте покана за усърдно изучаване“ от Да преподаваме като Спасителя; прочетете обръщението „Силата е в тях“, което направих през януари; присъствайте на духовното послание на старейшина Кристоферсън и размишлявайте върху тези два въпроса: „По какви начини Спасителят отправял покани за усърдно изучаване към хората, на които преподавал?“ и „Как мога по-ефективно да помагам на онези, на които преподавам, да поемат отговорност за своето изучаване?“.

Това беше задачата за подготовка. Колко от вас изпълниха поне две от посочените тук дейности, преди да дойдат? Добре.

Как правим това? Как каним учениците да очакват преживяване за изучаване и да бъдат подготвени за него? Какво впечатления получихте в резултат на това обсъждане?

Брат Нейт Питърсън: Смятам, че старейшина Гилбърт прави крачка назад. Това е страхотно – нали знаете, както каза Джон – чудесно е, ако те четат за моя час, чудесно е, ако четат и след това им давам добра оценка. Но е още по-добре, ако развиват навика всекидневно да изучават Писанията.

И така, ако мога да направя крачка назад и да кажа: „За какво ги моля да се подготвят? Защо ги моля да се подготвят?“. Както старейшина Мередит ни учи – гледате в тази посока. Ученичеството изисква дисциплина.

Това, което реално ги каня да правят, е не просто да четат за часа ми, за да изкарат добра оценка; аз ги каня да четат Писанията, за да могат да чуват гласа Господен. Да чуват Духа. Ще е чудесно, ако четат за часа ми в продължение на един месец през семестъра, но ще е още по-добре, ако си създадат навик – това постоянство просто да се опитат да четат по малко всеки ден, дори и да е за подготовка за часа ми. Това е моята възможност да поощрявам упражняването на свободата на избор. „Да, искам да четете в курса, но искам и да продължите да четете завинаги, защото това е словото Божие. То ще носи светлина в живота ви. И така ще чувствате Духа – така ще чувате словото Божие“. А това ще им помага и след моя час.

Старейшина Кларк Г. Гилбърт: Брат Питърсън, много ми харесва това, защото се прави връзка между подготовката и продължаващото цял живот ученичество. И това всъщност е нещо, което ще е от помощ за часа ни във вторник. Но казвате, че се опитвате да създадете модел, по който учениците да бъдат подготвени през целия си живот. И това е една от причините да каним учениците да се подготвят преди самото преживяване за изучаване.

Брат Нейт Питърсън: Защото ще имат нужда от това в Неделното училище. Ще имат нужда от него в Кворума на старейшините и в Обществото за взаимопомощ. Ние искаме от тях не просто да четат за часовете по религия. Ние желаем те да се подготвят за събранията за причастие. Надяваме се да ходят в храма подготвени. Това е един модел за подготовка – продължаващо цял живот ученичество.

Старейшина Кларк Г. Гилбърт: Красота! Други мисли?

Сестра Дженет Ериксън: Старейшина Гилбърт, мислех си – много е красиво да чуем Нейт – мислех си колко много искам те да знаят, че Исус Христос копнее да им помага, че Той буквално е застанал на прага и чука, и желае да бъде част от живота им. И една част от това предполага, че аз ще ги подготвям да виждат приложението на нещата, за които говорим – защо дадена история има значение за тях, защо на въпросите им бива отговаряно чрез истините тук, защо най-искрените копнежи на сърцето им, силата да се променят и израстват и да бъдат изцелявани, и всичко, което желаят – всичко това намира отговор точно тук, в този процес.

Но за тази цел е нужно да вярвам в това за себе си и за тях, а след това да им помагам да разберат приложимостта в живота им – че Исус Христос не иска от тях само да научат нещо. Неговото желание е всъщност лично да излива истина, да помага и да изцелява, и да им дава сила чрез нещата, които правим в клас и по време на подготовката им за часа, както и начина, по който ще действат след това.

Старейшина Кларк Г. Гилбърт: Знаете ли, докато ви слушам да говорите, си мисля как ще покрием даден материал за прочит в клас. Моля, прочетете го преди часа. Карате ме да се замисля за нещо, за което не съм мислил преди и което мога да им помогна да размишляват по отношение на приложимостта му, като така обсъждането в клас ще бъде по-значимо. Това може дори да оформи въпроса, върху който предварително съм ги поканил да помислят, защото искам да разберат защо нашето обсъждане ще бъде толкова важно, когато се срещнем в класната стая.

Джон, да добавиш нещо?

Брат Джон Хилтън III: Смятам, че като учител трябва да променя модела: наистина е важно, като част от ролята ми, да помагам на учениците при изучаване – мисля, че повечето от нас преподават Писанията – така че най-важната подготовка се изразява в предварителното четене на Писанията.

Преди няколко години президент Оукс каза: „Най-важното нещо, което можем да правим като учители в Семинар и институт, е, да свързваме учениците с Писанията и с резултатите от ежедневното изучаване на Писанията“.

Така че, ако този модел е заложен дълбоко в сърцето ми, тогава той не е нещо странично, което правя. Той се явява основна част в това, което правя. Как ще им помагам? И може би просто да добавя към казаното и от двама ви, част от това помага на учениците да се съсредоточават върху Писанията преди часа. Има много техники, които може да са съвсем прости – например подпомагане на учениците да се учат на различни подходи за изучаване на Писанията.

Понякога само трябва да им се помогне да разберат. Имах ученичка през изминалия семестър, на която ѝ беше трудно да разбира при четене. Преподавах час, съсредоточен върху Библията, и в клас говорихме за това как в църковния наръчник се казва, че понякога други преводи на Библията може да са от полза при лично изучаване. И прегледахме уебсайта, който показва различни преводи на Библията. Тя се върна две седмици по-късно и каза: „Брат Хилтън, намерих превод на Библията, който е написан на ниво за четене шести клас и моето изучаване на Библията изцяло се промени. Вече разбирам нещата“.

И така, ако има каквито и да са начини, по които да помагаме на учениците да извличат повече от личното си изучаване на Писанията, те ще искат тази помощ. Ако правят връзка с Исус Христос, те ще искат да изучават. Няма да е просто отметка за свършена задача.

Старейшина Кларк Г. Гилбърт: Знаеш ли, това е красиво. Според мен всеки от нас ще се съгласи, че ако даден ученик е прочел нещо преди часа, то преживяването в клас ще е по-задълбочено в резултат на това. И правилно предположение ли е това?

Брат Джон Хилтън III: Със сигурност.

Старейшина Кларк Г. Гилбърт: Едно от нещата, за които се притеснявам, е „социалният договор“, който имаме с учениците. Ако ги каним да идват подготвени, разбира се, те съвсем естествено ще бъдат възнаграждавани за тази подготовка. Но ако тази подготовка не се прилага в час или не се черпи полза от нея, донякъде им казваме: „Не е нужно наистина да се подготвяте преди часа“. Все едно казваме: „Знам, че е включено в учебната програма, но наистина няма значение дали сте се подготвили“.

И така се създава грешната представа.

Казахте, че изграждаме навик за ежедневна подготовка. Но, Нейт, ако те нямат възможност да задействат, използват и извличат полза от своята подготовка, как влияе това на мотивацията им да идват подготвени в клас?

Брат Нейт Питърсън: Мисля, че именно тук е връзката между свободата на избор и ученичеството – че ги каня. Знаете ли, това е свързано с други неща, които ще обсъждаме относно задаването на въпроси и даването на тези възможности.

И така, ако ги поканя да бъдат ученици, както учим като мисионери, в Църквата – има последващи действия. В часовете има последващи действия. Имат ли възможност да се упражняват в своето ученичество с връстниците си?

И така, това е моето свидетелство и моята вяра: Наистина ли вярвам, че те трябва да четат Писания? И както казваше и Джон, защо? Защото вярвам, че Бог може да ми говори. Защото вярвам, че ако чета Писанията, това предразполага ума ми за Духа. Че ще науча повече от това, което е написано на дадена страница.

И така, ако аз вярвам в тези неща, то аз трябва да им помагам да се учат, но и да действат, както каза и ти – така часът става по-добър. Ако учениците четат Писания и прилагат на практика своето ученичество, както и спазват сключените завети, то в моя час ще има повече светлина. Часът ми ще бъде по-добър, защото те ще излъчват повече светлина, а аз трябва да им позволявам да прилагат това ученичество. Трябва да им позволяваме да излъчват светлина по време на час.

Старейшина Кларк Г. Гилбърт: И така, как изглежда това? Знам, че ако смятам, че са чели, то тогава ще научат повече. Но как можем да утвърдим и активираме тази подготовка в часа си?

Дженет, ти преподаваш клас за вечното семейство. И така, ученикът прочита раздел от прокламацията и преминава през предварителен прочит – може би реч от старейшина Кристоферсън на тема „Защо семейство“ – как тази подготовка ще се използва сега във вашия клас?

Сестра Дженет Ериксън: Едно от нещата, което препоръча миналата година, старейшина Гилбърт, наистина помогна – да каним учениците да пишат в час. Дадох им листи и моливи през изминалия семестър, с цел да споделят своите чувства. И всеки път, когато трябва да предприемат действия, независимо дали са просто размисли, да записват това, което преживяват. И това е наистина отражение на наученото от тях, на преподаденото им от Духа, докато са чели речта на старейшина Кристоферсън, например. И тогава, когато споделят едни с други, това е, както всички знаете, най-хубавото нещо – да може Господният Дух да им свидетелства, докато те свидетелстват на нас по време на урок за преподадената им истина. И тогава имат знанието, защото са почувствали как Той желае да осветява живота им и нещата се случват по този начин, било е изпитано и те са свидетелствали за това в час.

Без значение дали се споделя на малки групи, дори онези, които не обичат да споделят особено, могат просто да го напишат. Получавам най-прекрасните отговори от тях, когато са чувствали как Духът Господен дава определен отговор – дава им отговора, от който се нуждаят – и после те могат да свидетелстват на останалите ученици за това. Това е истинско ученичество. Преживяването в час реално се случва в резултат на подготовката, която са направили.

Старейшина Кларк Г. Гилбърт: Много ми харесва това, което казахте, но, за да сме честни, аз споделих това с вас. Наблюдавах как нашият декан на УБЙ прави това в часовете си, а миналата година преподавахме заедно и от там се научих на това. Никога не съм правил това в собствения си клас. Но е много ефективно, Скот.

Кейли, нека попитам. Тези тримата имат несправедливо предимство.

Сестра Кейли Мерил: Да.

Старейшина Кларк Г. Гилбърт: Те оценяват часовете си по религия. Ние не оценяваме часовете по религия. Как биха могли учениците в Семинара вътрешно да искат да идват подготвени, за което се надявам да е естествена полза за тях?

Но всички те имат тази много несправедлива преднина, защото имат осезаем стимул. И знаете ли какъв е „морковът“ за подготовка? Знаете ли, може ли един ученик в Семинара да дойде рано сутрин, с толкова много други неща за вършене, подготвен за часа?

Сестра Кейли Мерил: Да, смятам, че има много, което трябва да променим. Смятам, че трябва да имаме желанието да се променяме. Ако желаем да постигнем нещата, на които ни учи старейшина Кристоферсън снощи, трябва да има промяна в нашата култура, в нашите класни стаи. И смятам, че първото нещо е това, което споменахте. Трябва да имаме конкретно отделено и значително по продължителност време в нашите часове, за да може учениците да споделят това, което са подготвили, като така взимат участие в процеса на преподаване. И смятам, че то трябва да варира всеки ден. Трябва да е налице усещането, че когато идват в час, те осъзнават, че ще получат отговорност. И ако не идват подготвени, те ще чувстват тази празнота в преживяването си.

А има много начини да постигнат това. Смятам, че една от промените, които трябва да направим, както каза снощи старейшина Кристоферсън, е да имаме добре подготвени учители, които да работят с добре подготвени ученици, като също така трябва да променим начина, по който се подготвяме. Ако подготвяте уроците си в същия ден или дори ден, преди да ги изнесете, това не е достатъчно време за вас да помогнете на учениците си да се подготвят. Трябва да се подготвяме отрано, за да можем в часа преди това, или дори два-три часа преди това, да бъдем готови да споделим с учениците си какво предстои и какво те трябва да направят.

Старейшина Кларк Г. Гилбърт: Много ми харесва идеята добре подготвени учители да работят с добре подготвени ученици. Бих искал да обърна внимание, че когато старейшина Кристоферсън каза това, из стаята се чу смях. Реалистично ли е това? Наистина ли можем да очакваме това от един 16-годишен ученик в Семинара?

Сестра Кейли Мерил: Силно вярвам, че ако поддържаме един по-висок стандарт за тези ученици, те ще могат да откликват на него.

Сетих се за историята, която споделихте в „Силата е в тях“ относно мисионерите. Ако не виждаме учениците си да се придържат към един по-висок стандарт, то те няма да живеят по този начин. А Господ иска от нас да правим точно това. Трябва да имаме вяра и упование в Господ и в нашите ученици. Ако променим културата, и ако сме силни и последователни в това, те ще откликват на очакванията, защото знаем, че в живота ще им се налага да откликват на очаквания. И така ние трябва да им показваме как да правят това в класната стая.

И няма да е лесно. Ще виждаме известна доза провал по пътя. Но ако сме постоянни, наистина смятам, че това е възможно.

Старейшина Кларк Г. Гилбърт: Така че високите очаквания помагат на някои от скептиците, които казват, че не можете да накарате хората да отидат в класа на Джон. Те си казват: „Ами да, той ще ме учи на някакви неща. Мога просто да отида“.

Как можем да правим това на практика? Какво би могло да привлече вниманието им, дори от страна на онези от вас, с „пръчката“? Кои са някои моркови, с които успешно сте насърчавали участието?

Брат Джон Хилтън III: Много ми хареса това, което Кейли каза – трудно е, защото това означава, че трябва да намирам време в часа за това. Така че, ако използвам моята „пръчка“ да кажа на класа: „Бих искал всички да напишат един абзац за нещо, което научихте“. Това означава, че в час ще трябва да поканя три или четири ученици да споделят какво са научили. И това не може просто да бъде една добавка към урока. Трябва да мога да пригодя урока си към казаното и да надграждам. Трябва да мога да казвам по-малко и да давам възможност учениците да споделят повече.

Сестра Дженет Ериксън: Чух една прекрасна учителка снощи (тя се казва Фейт Спенсър и преподава в Рузвелт, щата Юта) да описва предимството на това всеки ден учениците да участват в Семинар. Но тя сподели, че си е дала сметка как, ако знае няколко дни предварително какво ще преподава и ако покани няколко от тях, тя впоследствие кани всички тях да се подготвят или да размишляват върху нещата. Но след това тя се обръща към няколко от тях и казва: „Знам, че си имал/а определени чувства или преживявания, свързани с това. Ще имаш ли нещо против да дойдеш подготвен/а утре да споделиш по въпроса?“.

И ето кое е най-въздействащо според нея – когато те свидетелстват, и другите ученици имат желанието да бъдат част от това. И те желаят да имат подобно преживяване. И така, за следващия път има и други желаещи, които са видели силата на това в своите приятели и желаят и те да вземат участие, както и да споделят собствените си свидетелства и преживявания.

Колко прекрасни са тези учители в Семинара, които са така изобретателни и знаят как да привличат вниманието на едно 14-, 15-, 16-годишно момче или момиче в процеса на изучаване – това е вдъхновяващо за мен.

Старейшина Кларк Г. Гилбърт: Харесва ми идеята, а има някои ученици, които са срамежливи и за които вземането на участие е трудно. А с малко подготовка – не само се показва на класа, че някой е размишлявал по тези въпроси, но може да се ангажира някого, който преди това не е проявявал желание да участва.

Позволете ми да премина към следващия въпрос: Вземането на участие, преподаване на това, което научавате, ангажиране с другите в класната стая. Как помагате на учениците да се учат от своите съученици в клас? Какво правите?

Брат Джон Хилтън III: Какво правите? Едно нещо, което смятам, че е много важно учениците да разбират, е причината да ги каня да споделят.

Споменахте по-рано, че понякога за нас като преподаватели, това е един вид поставяне на отметка за свършена работа. Аз не искам само да ги наставлявам, затова всеки говори с партньор за около 30 секунди. Но ако наистина ясно обяснявам на учениците, точно както откровението се разпределя сред нас, така и личните преживявания се разпределят сред нас. И там може да има ученичка, която да таи въпрос в сърцето си. А аз може да нямам преживяване, което да е приложимо към нейния живот. Но реално това не е така. И така, ако се молите и идвате в клас, не с мисълта „Какво ще ми даде брат Хилтън?“, а се питате „Как аз мога да допринасям?“, то Духът може да ви вдъхнови да споделите преживяването, от което това момиче има нужда. И тогава учениците виждат причината – те не просто правят тези неща, защото трябва да ги правят.

И дори към края на часа, защото смятам, че споделянето не се ограничава само за през часа, така че към края може да кажа: „Вижте, тук има около 40 ученици, и нека предположим, че всеки от нас познава около десет души. Така че всички заедно познаваме 400 души. И може би има няколко от тях, които наистина имат нужда да чуят нещата, които обсъждахме днес. Затова, след като си тръгнете, бихте ли се молили и помислили кой от вашите познати има нужда да изпита това, което изпитахте вие днес?“. По този начин това споделяне може да се случва извън класната стая.

Старейшина Кларк Г. Гилбърт: Красота! Други мисли?

Сестра Кейли Мерил: За мен, едно нещо, за което съм се подготвяла и изучавала, и съм открила връзка, е раздел в Leading in the Savior’s Way („Да ръководим по начина на Спасителя), свързан със свободата на избор. Спасителят уважава и почита нашата свобода на избор. И там има едно изречение, което наистина ми прави дълбоко впечатление. Там се казва, че трябва допълнително да предоставяме ясни очаквания, достатъчна подготовка, време и място, така че другите да действат сами за себе си.

Според мен така можем да организираме часовете си, че те да знаят какво се предполага да правят. Както казахте, те знаят защо правим нещата, но трябва да им даваме време и поле за изява да могат да изказват със собствени думи размислите си, какво чувстват, какво научават.

Старейшина Кларк Г. Гилбърт: Много ми харесва идеята да предоставяме поле за изява и понякога това е начинът, по който можем да структурираме урока си. И това също става след въпрос. Знаете ли, най-лесният начин за обезкуражаване да се задават въпроси по време на обсъждане в класната стая е да зададете въпрос, да не оставите време да му се отговори и след това да отговорите вие.

И така всеки ученик научава, че, ето виж, брат Гилбърт ще ни спаси и ние не трябва да казваме нищо. И след тази дълга, тежка пауза, когато изчакват и в която ще се намират един или два пъти, ще си дадат сметка, че някой ще им помогне. И това е много важно, учениците може да правят това.

Спомням си, когато аз бях в УБЙ-Айдахо и разработвахме модела за изучаване за университета. Служех в президентството на кол и президентът на Обществото за взаимопомощ ми каза следното: „Ще изнасям този урок всяка седмица по време на конференции на района“, и мисля, че това тогава беше по време на третия час. А аз отвърнах: „О, учениците ще искат нещо повече“, след което я наблюдавах да преподава един път, като тя просто искаше да говори в продължение на 55 минути пред студените на УБЙ-Айдахо.

След което се случи най-удивителното нещо – хората започнаха да вдигат ръка, дори когато даден въпрос не изискваше отговор, защото те вече имаха опит от часовете в УБЙ-Айдахо, където непрекъснато биваха канени да се включват и да вземат участие. Те не можеха да търпят да си седят там в продължение на 55 минути и само да слушат тази лекция.

Студентите продължиха да вдигат ръце, но тя не даваше думата на никого. Тогава те започнаха да вдигат ръка и направо да отговарят, а тя се зачуди: „Какво им става на тези студенти в този университет?“. Накрая аз казах: „Те са свикнали да взимат участие. Трябва да им позволиш да го правят и така урокът ти ще се задълбочи, но и ще трябва да махнеш част от материала, за да им позволиш да участват“. И така, този модел да се дава време на учениците за участие много ми харесва – полето за изява е наистина важно.

Вижте, някои хора, дори онези, които знам, че са наистина добри, загрижени, любящи учители, сигурно си казват: „Вие хора не сте наред. Това е един вид молба да позволим на всеки да си прави каквото иска“, нали? И също: „Всички ще се разприказват. И знаете ли, старейшина Гилбърт ще ги сложи по двойки и ще споделят отново своите страхотни прозрения. Така дори няма да знаем дали някой научава нещо“.

И Нейт, как може да си сигурен, защото би било грешка, ако някой счете от историята, с която започнах, относно написания от мен казус, че опитът ми и знанията ми не бяха от значение. Проблемът в този случай беше, че не позволявах на учениците да учат. Но би било от полза да се вгледаме на по-дълбоко ниво. Бих могъл да задълбоча нещата много повече, вместо просто да кажа: „Разделете се по двойки и това е всичко, което ще правим днес“. Как можем да сме сигурни, че един урок, който е съсредоточен върху изучаващия, не е повърхностен и не оставяме всеки да си прави каквото иска?

Брат Нейт Питърсън: Мисля, както споменахте и вие, старейшина Гилбърт, че понякога има такива моменти и вие казвате: „Не изнасяйте лекции“. Но понякога се отплесваме и просто носим „торбата с бонбони“, разхвърляме ги към участниците и караме тълпата да полудее. И нали знаете, в това се превръща класът.

Затова той ни казва просто да говорим. И не е трудно да накараш учениците да говорят, но понякога трябва да се замислим какво предлагаме, какво се случва. Смятам, че това допринася за съвместното обсъждане, ако се стремим към ученичество. Това са основните моменти. Ние се стремим към свободата на избор.

След това, както каза Кейли, трябва да обърна внимание на целта на моето планиране. И ако си открадна от това, което казахте, има три основни неща, на които да обръщам внимание, за да планирам с цел. Аз не искам от тях просто да говорят, нито просто да говорят за Писанията, нито пък просто да говорят за истината. Трябва да има план и цел.

И знаете ли, в „Strengthening Religious Education“ („Подобряване на обучението по религия“) се говори за това, което очакваме от тях да знаят на по-дълбоко ниво и да чувстват по-силно, и да правят по-добре. И така, за това ще се изисква, както каза и Кейли, планиране от моя страна, което да включва три основни въпроса, а няма просто да си говорим за каквото и да било, както каза и ти, Дженет, но ще се фокусираме върху конкретен проблем. Така че може би трябва да го представя – осъзнаваме ли наистина, че имаме проблем? Нещо като това: президент Нелсън е казал, че всички ще умрем. Всички ще бъдем съдени. Всички ще възкръснем. И така, представям това и после се насочваме към Писанията. Това е процесът. Поставил съм въпрос, който гласи: „Как ще се справим с това? Леле, всички ще умрем!“. Използваме Писанията, за да намерим отговори. Това е част от процеса.

И така, започваме от мисли в главата – знам и разбирам – и сега вече изпитвам нещо. Но след това всичко трябва да доведе до действие – да запретнат ръкави и да започнат да действат. И така, имаме важни въпроси: Какъв ни е проблемът? Как да го поправим? И какво ще направим по въпроса? След което, както споменахте, ние трябва да планираме въпроси и да правим неща, без значение дали говорим за анатомията на лакът или как да свирим на пиано или да играем баскетбол. Един учител не казва просто „Просто свирете на пиано или гледайте ме как вкарвам кошове“. Ние вярваме, както в случая на УБЙ-Айдахо, че мисията ни е да изграждаме ученици на Исус Христос. Това означава да се упражняваме.

В моя час трябва да има практика, така че когато дойде реалната ситуация, те да могат да бъдат Господни ученици и извън часа.

Старейшина Кларк Г. Гилбърт: Много ми хареса това, което казахте – че шумът и приказките не се равняват на получаване на дълбоки познания.

И споменахте няколко неща. Въпросите, които задаваме – те правилните въпроси ли са и водят ли към задълбочаване по темата? Дали сте се упражнявали предварително да вниквате още по-дълбоко по даден въпрос – две или три нива по-надълбоко? Споменахте думата „проблеми“. Начина, по който структурираме часа си около конкретен проблем. Смятам, че това може да е от значение.

Други мисли относно структурирането и задълбочаването на процеса на изучаване? Не само имаме хора, които вземат участие, но те също размишляват и упражняват своята свобода на избор, като се задълбочават.

Сестра Кейли Мерил: Нещо, което ми казахте, което е малко трудно за приемане, е, че този метод на преподаване не е по-ефикасен. Ще трябва да премахнем някои неща. Ще изгубим ценно време. Както споменахте, понякога ни се иска само ние да говорим и да използваме цялото време за това, но ще трябва да жертваме това желание за нещо по-важно: преживяването от изучаване в дълбочина. Може да не е по-ефикасно, но със сигурност е по-ефективно. Смятам, че ако можем да започнем да мислим по този начин, ще ни бъде много по-лесно да направим размяната.

Старейшина Кларк Г. Гилбърт: И така, ще трябва да махна част от съдържанието, което искам да покрия в час. Ще се задълбоча и нещата може да станат объркани, но ще продължа да се задълбочавам, в ролята си на учител.

Спомням си, когато създавахме онлайн обучението в УБЙ-Айдахо. Не беше брат Болингброук и няма да ви кажа кой ми каза следното, но ми казаха: „О, президент Гилбърт, защо просто не ме запишете как говоря или как си изнасям лекцията, и след това да го качим онлайн, където студентите могат да го гледат?“. А аз отвърнах: „Ами, не това е начинът, по който ще правим нещата“.

Интересно е, ако говорим само ние, бихме могли да се запишем и да го гледаме. Бихме могли да направим това, което този професор ми каза – да запиша лекцията му и студентите дори не се налага да идват в час, защото реално не правят нищо в клас, освен да слушат. И можем да включим целия този материал в това, което им е дадено за предварително четене. Нали? Други начини, по които задълбочавате придобиването на знания в класните си стаи, е да избягвате безцелни разговори.

Сестра Дженет Ериксън: Старейшина Гилбърт, замислих се, докато говорехте за въздействащото богатство в Учение и завети, че всички ще бъдат назидавани. И това донякъде са наставления всички да бъдат учители в класната стая.

И смятам, Джон, че трябва да подхождаме към това от тази гледна точка, вярвайки, както разясни и старейшина Кристоферсън, че съществуват основни истини, които се опитваме да преподаваме в часовете си всеки ден. Това са истините, които силно желая те да разбират по-добре. И също си давам сметка, че Неговото вдъхновение е разпределено сред тях, че заедно имаме нужда от тази истина, за да бъдем назидавани от истината, на която се опитвам да основа урока си.

Трябва да се връщаме към въпроси, според мен, които помагат в насочването на тяхната способност да получават откровение и които са свързани с конкретната тема, споделена с класа. Това предполага внимателна подготовка за въпросите, които възникват при тяхната подготовка. И така, смятам, че те могат да усетят какво означава да се назидават заедно, нещо, което не бих могла да постигна сама. Не бих могла да ви науча това, което вие се нуждаете да разберете за тази истина. Защото истината тук се разпространява чрез откровение сред всички нас, свързано с тази въздействаща идея.

И така, аз се съсредоточавам върху тези неща, докато обръщам внимание на това как биват учени от Духа относно този принцип.

Старейшина Кларк Г. Гилбърт: Красиво е. Ще ви помоля всички да продължите да размишлявате над този въпрос и да го обсъдите, без значение дали по време на вашите събирания като отдел или по време на обучения. Как можем да сме сигурни, че изучаването, съсредоточено върху участниците, е наистина изучаване в дълбочина? Как мога така да структурирам часа, че учениците да участват, но и да задълбочавам разбирането им?

И тук чухме някои примери за въпроси, и такива, които се задълбават върху проблеми, които бяха представени на класа. Смятам, че това е красив пример по темата, защото трябва да се спреш върху това и да се замислиш: Какво наистина означава? Но ние няма да имаме капацитета да правим това в една по-голяма среда. Но се надявам, че това е нещо, което всички вие ще направите. Защото, да, искаме да задълбочавате придобиването на знания, като позволявате на учениците да участват. Но не искаме това да се случва чрез повърхностни и кратки отговори.

Бихме искали да ви поканим да търсите начини да задълбочавате изучаването в клас, като продължавате отвъд първия отговор. И Джон, ти наблегна в обсъждането ни по-рано, на един от начините, по които сестра Мерил им дава поле за изява. Давайте – създавайте поле за изява. И ти спомена, че един от начините за създаване на възможности е да позволяваме на учениците да задават своите въпроси.

Можеш ли да споделиш още малко?

Брат Джон Хилтън III: Да, разговаряме за това да подготвяме въпросите си, което смятам, че е страхотно.

Лично преживяване: Преди много години бях млад и неопитен учител, който преподаваше за закона за целомъдрието. Смятах, че урокът е страхотен. Защо е толкова важно? Как можем днес да живеем според закона за целомъдрието? Към края, когато оставих време за въпроси, една ученичка вдигна ръка и каза: „Добре, брат Хилтън, какво ще стане, ако човек е нарушил закона за целомъдрието? Все още ли има надежда за него?“. И срам ме е да си призная, че от опита ми като учител, не бях планирал да говоря по този въпрос, а беше ясно, че това беше най-важният въпрос, който да обсъдим тогава.

И така, защото имаше време за нейния въпрос, се случи изучаване на едно по-дълбоко ниво. И дори сега, вече като учител с повече опит, бих могъл да очаквам това. Но дори и най-опитният учител не може да очаква всяка подробност, всяко преживяване, което един ученик може да донесе в часа. Така че понякога трябва да спираме и да казваме:

Старейшина Кларк Г. Гилбърт: Къде са те?

Брат Джон Хилтън III: „Нека поразмишляваме за момент. Какви въпроси имате?“.

Старейшина Кларк Г. Гилбърт: Какво представлява това за вас в класната стая? Кога правите това? Това нещо сериозно ли е? Епизодично ли е? Повтаря ли се?

Брат Джон Хилтън III: И смятам, че има много начини, по които да подхождаме. Понякога, ако решите да се позабавлявате, може да покажете на екрана Google Doc, както и QR код. Просто попълнете въпроса си анонимно. Но често пъти това е нещо простичко – просто да спрете и да позволите на учениците да пишат.

Защото, ако попитам: „Какви въпроси имате?“, минават пет секунди. Няма въпроси. Добре, нека продължим напред. Но ако кажа: „Нека да отделим 30 секунди, за да поразмишляваме. За какво говорим? Какви въпроси имате – от Писанията или как това е приложимо в живота ви?“. И може би понякога, вместо ние да отговаряме на въпросите, бихме могли да ги поканим да попитат свой връстник, който да отговори.

Има толкова много начини, по които това може да ни помага да се задълбочим.

Старейшина Кларк Г. Гилбърт: Това е наистина въздействащо. Ще се спрем върху една последна тема, след което ще завършим с някои покани и последващи действия.

Като идваме подготвени да се учим, имаме възможността след това да споделяме наученото – това са възможности да поемем отговорност за изучаването.

Трети начин, за който се говори в този раздел и за който ви помолихме да прочетете в Да преподаваме като Спасителя, е да позволявате на учениците да имат възможности да прилагат изучаваното от тях, когато си тръгнат от часа ви. И кои са някои от начините, по които всеки от вас прави това? И как, когато наближавате края на часа, се надявате този урок да продължи извън класната стая и след обсъждането за този ден?

Сестра Кейли Мерил: Мога ли да добавя една различна гледна точка тук? Докато съм размишлявала, осъзнавам, че съм правила нещо подобно и се вълнувам да опитам пак през новата година.

Говорихме за подготовката и голяма част от нещата, които споменахме, са свързани с изучаване на материала предварително. Ами какво ще кажете, ако прилагането на практика е самата подготовка? Как бихте постъпили, ако знаехте, че след две седмици ще имате урок на тема „Пост“ и сте отделили пет минути извън времето в клас и две седмици по-рано, за да обсъдите някои неща, които карат учениците ви да страдат вътрешно? И след това им отправите следната покана: „Ще отделите ли един ден през идната седмица да постите за този проблем?“.

И тогава, когато дойдете, за да преподавате за поста, те вече ще са имали тези преживявания. И колко по-склонни ще бъдат те да споделят в клас? И колко по-склонни ще бъдат те да споделят отново и след часа? Понеже ще са го видели от първа ръка, но и защото са могли да споделят и свидетелстват за това.

И както казахте, свидетелството се гради, когато се споделя. И смятам, че това ще увеличи вероятността те да прилагат след урока.

Старейшина Кларк Г. Гилбърт: Мисля, че приложението може да е реално част от подготовката.

Сестра Кейли Мерил: Това не действа съвършено при всеки принцип, но мисля, че можете да го прилагате по много начини.

Старейшина Кларк Г. Гилбърт: Други мисли?

Брат Джон Хилтън III: Друга мисъл е просто – мисля, че спомена по-рано, Нейт – да продължим процеса. Това включва заделяне на малко повече време в час, през което да попитате: „В предишния урок говорихме за тази покана. Какво направихте, за да работите по нея?“.

Защото ако само отправяме покани, но никога не получаваме обратна връзка, се случва това, за което ти говори. Ако задам въпрос и след това му отговоря, учениците бързо разбират, че не трябва да ги е много грижа. Но ако постоянно търся обратна връзка още в началото на часа, като питам: „Хей, говорихме за поста“ или „Говорихме за еди-кой си принцип“, то учениците бързо започват да си казват: „О, това е от значение. Важно е“.

Брат Нейт Питърсън: Нещо, което все още се опитвам да разбера. И така, това би могла да бъде покана. Позволено ли ни е да даваме домашна работа?

Старейшина Кларк Г. Гилбърт: Моля.

Брат Нейт Питърсън: Казахте, че ще отправим няколко покани. Така стана снощи. Мисля че старейшина Кристоферсън четири или пет пъти използва думата инициатива. Вие (старейшина Гилбърт) използвахте думата инициатива.

И така, аз реших да изучавам тази дума. В „Отправяйте покани за усърдно изучаване“ се говори за инициативата. И това се опитвам да разбера. И така, ето задачата: Каква е връзката между ученичеството и поемането на инициатива и защо?

И вероятно, старейшина Гилбърт, накрая бихте могли да поговорите за това – защо продължава да се повтаря тази дума? Че ако искам те да бъдат ученици – може би да проявяват настойничество – това е нашата свобода на избор. Бог ни е дал този дар. Ученичеството се изразява в това как ще постъпя с този дар. Но ние обичаме да притежаваме неща. Искаме да притежаваме автомобил. Искаме да притежаваме къща. А думата „собственост“ поради някаква причина намира връзка с думата „ученичество“.

Старейшина Кларк Г. Гилбърт: И то идва директно от пророка в този цитат – или както старейшина Кристоферсън разбира от „Избори за вечността“. Президент Нелсън казва: „Умолявам ви да поемете отговорност за своето свидетелство, да се стремите да получите такова, да го задържите и да го подхранвате, за да може да израства“. Точно така – той умолява нас и всички наши пълнолетни младежи да поемаме отговорност за своето свидетелство.

Брат Нейт Питърсън: И мисля – може ли само да добавя към това?

Старейшина Кларк Г. Гилбърт: Моля.

Брат Нейт Питърсън: Мисля си, това ли е, което искаме те да правят след това? Ще идват в клас и ще прилагат на практика ученичеството, но след това бих искал да поемат инициатива, защото аз няма да бъда с тях по време на интервюто им за храмова препоръка. Няма да съм с тях, когато биват изкушавани. Няма да съм с тях, когато биват изпитвани.

Но ако поемат отговорност за истината и за собственото си ученичество, както и за своята свобода на избор, мисля че това е нещо – и аз не трябва да разбирам всичко, но това е нещо, за което искам да уча – че ако могат да поемат отговорност за истината, когато приключат уроците с мен, тогава мисля, че това ни каните да правим – да поемаме инициатива. Така трябва да бъде.

Старейшина Кларк Г. Гилбърт: Усмихвам се, докато го слушам да споделя тези неща – ние няма да сме с учениците за всички техни избори в живота. Спомням си как младежите от моя град Бостън се шегуваха една вечер: „Да, всеки път, когато искам да направя нещо лошо, просто имам този въображаем образ на Кларк, който седи на рамото ми и казва: „Не трябва да правиш това“. И всъщност, той трябва да постъпва правилно, защото иска да прави това, а не защото си представя образа на своя учител или ръководител на Младите мъже, който да му казва какво да прави.

Ще направим нещо, което не сме планирали тук, но Джон предложи да оставим време за въпроси. Сигурен съм, че някои от вас си казват: „Леле, трябва да измислям някаква задача за подготовка, преди да преподавам всеки път? И освен това трябва да включвам хората в обсъждания? Трябва да имам подготвени всички тези въпроси, както и вече да задълбочаваме изучаването в клас. И след това трябва да имам начин за прилагане на практика?“. И съм сигурен, че някои от вас си мислят: „Старейшина Гилбърт, аз преподавам в сряда, и след това другата седмица пак, и следващата, и тази след нея. Как ще се справям?“. Сигурен съм, че мнозина от вас имате въпроси към тук присъстващите.

Бих искал просто за няколко минути да ви позволя да зададете на нас тук няколко въпроса, които не успях да включа в обсъждането. И така, ако имате въпрос, по който сте мислили, докато обсъждахме тези неща, моля да се изправите и да го зададете.

Да, не мога да видя много добре отзад. Само кажете името си.

Сестра 12 (Фейт Спенсър): Здравейте, казвам се Фейт Спенсър. Бих искала да знам как вие, като участници, се подготвихте различно, знаейки, че ще трябва да споделяте.

Сестра Кейли Мерил: Много време.

Мисля, че старейшина Гилбърт спомена това в „В тях е силата“. Ако учениците знаят, че от тях ще се очаква да споделят, то те ще поемат отговорност. Те ще откликнат на очакването и ще свършат необходимото. Така се чувствах и аз, защото знаех, че ще трябва да споделям.

Подходих по-смирено към това, което трябва да зная, за да мога да го споделя. И научих, че искам учениците ми да усетят точно това. Искам те да изпитат следното чувство: „Когато отида в час, не може просто да си седя тихо. Ще има момент, в който ще се очаква от мен да споделя, и аз искам да имам нещо подготвено“.

Старейшина Кларк Г. Гилбърт: Благодаря ви. Други въпроси?

Сестра Дженет Ериксън: Хрумна ми нещо при вашия въпрос. Мислех си как мога да чувствам, че Господ желае да бъда по-ефективен учител и да мога да разпалвам и задействам свободата им на избор.

И така се сетих за един колега, който кани учениците да идват по-рано в часа през семестъра, около 30 минути, за да се вслушват как Духът ги води в нуждите им. И след това да си поставят цели, върху които могат да работят през часа и да получават прозрения за тях.

И като се замислих за това обсъждане, си дадох сметка, че Господ ме обича. Той иска да бъда по-ефективен учител. Той желае да благославя тези ученици. И каква привилегия е, че Той ми дава възможност да мисля за това обсъждане и да го изучавам. И в последствие да мога да действам по различен начин. Искам учениците ми да имат същото въздействащо преживяване. Всичко в урока се фокусира върху желанието на Господ да ви благославя да бъдете по-способни да се превърнете във всичко, което ви е отредено, и това е причината Той да ви дава тази привилегия да се учите от Него тук.

Старейшина Кларк Г. Гилбърт: Благодаря ви. Друг въпрос.

Сестра 13: Включено ли е? О, съжалявам. Имам благословията да преподавам в Семинар за ученици със специални потребности. Бих казала, че повечето, ако не и всички мои ученици не говорят. Това как би било приложимо за тях?

Старейшина Кларк Г. Гилбърт: Какво вече правите?

Сестра 13: Правим много неща – разпечатваме картинки и ги ламинираме, и след това им даваме да си изберат различни неща, свързани с урока. Включваме ги в овладяване на Писанията, като имаме листи от хартия, пак ламинирани. И говорим за овладяване на Писанията. Използваме до голяма степен жестомимичен език за различни ситуации в час. Това е наистина специално преживяване.

Брат Джон Хилтън III: Нека се опитам да се включа тук, въпреки че нямам опит с преподаване на ученици със специални потребности. Лично преживяване, което имам, е, че се подготвям да преподавам един клас тази есен и преди да бъда поканен да се включа в това обсъждане, около 99 процента от подготовката ми за преподаване на този клас се съсредоточава върху въпроса: „Какво ще преподавам?“. Всичко е фокусирано върху съдържанието. И в резултат от участието ми тук, започнах да променям въпросите, които задавам, да прекарвам по-голяма част от времето си за подготовка в размишления за това как мога да помагам на учениците да се подготвят преди часа и как мога да им помагам да действат. И, отнасяйки тези въпроси към Небесния Отец, аз съм получавал отговори.

И въпреки че не знам конкретния отговор на този въпрос относно учениците със специални потребности, знам, че Небесният Отец знае отговора. И моето свидетелство е, че, като отнасяме подобни трудни въпроси като този към Небесния Отец, ние ще получаваме персонализирани отговори според нуждите на нашите ученици.

Сестра Дженет Ериксън: Тази смяна на посоката, която е толкова красива от страна на учителя – да мислим не как да бъдем ефективни, а по-скоро какво преживяване получава изучаващият. По какъв начин музиката ще кани Духа в часа? Как общуването с останалите ще кани Духа по някакъв начин?

Да се фокусираме върху преживяванията, които имат, ни подтиква, както и аз съм усетила, Джон, да имаме желанието да правим промени. Какви преживявания имат в клас?

Старейшина Кларк Г. Гилбърт: Имате ли нещо да добавите? О. О, още нещо. А, казват ми, че ако не приключим, ще ми изключат микрофона. Нека да завърша. Свърши ни времето. Дойдохме на това събрание, като ви помолихме да бъдете подготвени и да размишлявате по въпроса: „Как мога по-ефективно да помагам на онези, на които преподавам, да поемат отговорност за своето изучаване?“.

Ще отправя отново поканата от по-рано. Отделете минутка от това събрание днес, за да запишете прозрение, което сте получили. Ще спра за малко. Мисля, че ни остават още няколко минутки, така че ще направя малка пауза. Искам да си запишете едно нещо, което научихте днес. Може дори да не е нещо, казано от нас. Кое е едно нещо, което научихте днес, което смятате, че ще ви помогне да бъдете по-добър учител?

Просто отделете минутка и го запишете, преди да завършим.

Ако не сте свършили, продължавайте да размишлявате за това. И през следващите седмици ви моля да направите две неща с това, което сте записали: споделете го с някого другиго и си поставете цел да подобрявате преподаването си въз основа на полученото впечатление.

Позволете ми да завърша със следната мисъл: Първо, бих искал да благодаря на моите събеседници. Те са страхотни учители и аз научих толкова много от тях днес и от подготовката ни за днес. Бих искал също да благодаря на всички вас. Знам, че толкова голяма част от вас влагат толкова много в отговорностите си. Много ми харесва това, което старейшина Кристоферсън каза снощи, че вие буквално сте на фронтовата линия в битката за бъдещето на тази Църква.

Като завършваме, добавям своето свидетелство, че в Образователна система на Църквата ние подготвяме млади хора в цялата Църква да израстват и да се превръщат в ученици на Господ за цял живот. И това се случва по най-съдържателен начин в религиозното образование в Образователна система на Църквата в часовете на Семинар, в едно от нашите студентски градчета, в час на Института. И вие сте част от това да помагате на учениците да поемат отговорност, за да се превръщат в ученици на Исус Христос за цял живот. Знам, че една от основите причини Църквата да инвестира толкова много в това, което правим, и във всички участващи в това дело, е, защото ръководителите вярват, че това е от значение. И когато президент Нелсън ни пита: „Виждате ли това, което се случва пред очите ви?“, надявам се, че смятате, че броят на записаните в Семинара в тази Църква е рекорден, както по отношение на общия брой ученици, така и по отношение на процента на участниците.

Броят на записалите се посредством нашите университети продължава да се увеличава с рекордни размери, въпреки че става по време, когато много младежи не следват в университет, а броят на участниците в Института никога не е бил по-висок в историята на Църквата.

Ние имаме отговорността да помагаме на всички тези хора, които идват в класните ни стаи, да поемат отговорност за собственото си изучаване. И както казва президент Нелсън, „Ние подготвяме един народ, който ще подготви света за завръщането на Спасителя“.

Нека поемем тази отговорност, правейки това разумно, смирено и уверено, като Господ ни помага да вършим това въздействащо и с увереност в нашите поръчения. И казвам това в името на Исус Христос, амин.