Гласове от Възстановяването

„Скъпи съпруже,

Тъй като имам възможност да ти пратя писмо чрез приятел, правя опит да ти пиша, но няма да се опитвам да напиша всичките си чувства за ситуацията, в която се намираш, защото поради стените, решетките и резетата, лъкатушещите реки и бързи потоци, извисяващите се хълмове, потъналите долини и просторните прерии, които ни делят, както и жестоката несправедливост, която те хвърли в затвора и все още те държи в него, а също и поради много други неща, чувствата ми са неописуеми.

Ако не беше осъзнатата невинност и пряката намеса на божествената милост, съвсем сигурна съм, че нямаше да издържа на сцените на страдание, през които преминах (…) но все още съм жива и съм готова да изстрадам и още за теб, ако това е волята на милите небеса.

Всички сме добре в момента, с изключение на Фредерик, който е доста болен.

Малкият Алекзандър, който сега е в ръцете ми, е един от най-чудесните дребосъци, които някога си виждал. Толкова е силен, че с помощта на стол може да бяга из стаята. (…)

Никой освен Бог не знае мислите на ума ми и чувствата на сърцето ми, когато напуснах нашата къща и дом и почти всичко, което притежавахме, освен малките ни деца, и поех по пътя извън щата Мисури, оставяйки те затворен в онзи далечен зандан. Но споменът е твърде тежък за понасяне. (…)

Надявам се, че все още ни предстоят по-добри дни. (…) Завинаги твоя,

Ема Смит

„Скъпа и любима съпруго,

Четвъртък вечер по залез слънце седнах да ти пиша, гледайки през решетките на този причиняващ униние на душата ми затвор, та да знаеш какво е положението ми. Мисля, че вече станаха 5 месеца и 6 дни, откакто ден и нощ съм под погледа на пазачи, между стени, решетки и скърцащи железни врати в един оковаващ ме в самота, мрачен и мръсен затвор. Само Бог знае с какви чувства пиша това писмо. Размишленията на ума при такива обстоятелства не позволяват на перото или езика, или на ангелите да опишат или обрисуват на друго човешко същество, което не е изпитало онова, което преживяваме ние. (…) Разчитаме на силата на Йехова и на никого другиго за нашето освобождаване и ако Той не го направи, никой няма да го направи, може да си сигурна, защото в този щат силно жадуват за кръвта ни и то не защото сме виновни за каквото и да било. (…) Моя скъпа Ема, постоянно мисля за теб и децата. (…) Искам да видя малкия Фредерик, Джозеф, Джулия, Алекзандър, Джоана и стария Мейджър (семейното куче). (…) С радост бих тръгнал оттук към вас бос и без шапка, и полугол, за да ви видя и го смятам за голяма радост, и никога не бих го счел за трудно. (…) Понасям с твърдост всичкия гнет; тъй правят и тези, които са с мен; никой от нас още не се е уплашил. Искам да не допуснеш (децата ни) да ме забравят. Кажи им, че татко ги обича със съвършена любов и че прави всичко възможно да избяга от шайките и да дойде при тях. (…) Кажи им, че татко казва, че те трябва да са добри деца и да слушат майка си. (…)

Твой,

Джозеф Смит-мл.